Фурията на Академа

– Трябва да се свържа с хората ни, холтър. Ще наредя да ви отведат под охрана в имението ми, където за вас са подготвени покои. Щом науча нещо за брат ви или племенника ви, веднага ще ви съобщя.

Исана се изправи. Болката в главата ѝ беше утихнала и тя усети как ѝ се приспива. Сега ѝ се искаше единствено да си почине.

– Разбира се, милейди – отвърна тихо тя.

– Тогава елате с мен – каза Инвидия. – Ще ви отведа при каретата.

Исана излезе с лейди Акватайн от сградата и се озова пред каретата, която ги чакаше отвън. Край нея бяха разположени шестима слуги и всичките бяха въоръжени. Лейди Акватайн подкрепяше Исана с едната си ръка, докато тя се качваше в каретата, а един от слугите затвори вратата подир нея.

– Починете си, докато имате такава възможност – каза лейди Акватайн и махна рязко с ръка. От тъмнината изникна сив жребец, който потърка муцуна в рамото ѝ. Тя отблъсна главата на животното от роклята си с изражение на раздразнение и привързаност. – Ще направя всичко по силите си, за да се задействаме незабавно, и освен това ще се постарая да съобщя на Първия лорд за опасността, която застрашава столицата и Калдерон. Обещавам ви.

– Благодаря ви – отвърна Исана.

– Не ми благодарете, холтър – каза лейди Акватайн. – Това не е подарък от покровител на довереник. Ние сключихме договореност като равни – и се надявам в следващите години тя да се окаже изгодна и за двете страни.

– Както кажете, милейди.

Лейди Акватайн се метна изящно на седлото, поклони се леко на Исана и каза на кочияша:

– Март, внимавай. Тази нощ гостенката ни вече беше обект на едно покушение.

– Да, Ваша светлост – отвърна кочияшът. – Ще се погрижим за безопасността ѝ.

– Отлично.

Лейди Акватайн обърна коня си и препусна по улицата, развявайки воала и роклята си. Единият от слугите дръпна кожените завеси на прозорците на каретата. Вътре стана тъмно и вече никой не можеше да види пътника. Кочияшът цъкна с език на конете и каретата потегли по улицата.

Исана облегна главата си на възглавницата и застина неподвижно, неспособна да помръдне от изтощение. Беше успяла. Беше платила цена, за която знаеше, че ще съжалява, но бе постигнала целта си. Помощта бе на път към Тави и Бърнард. Нищо друго нямаше значение.

Тя беше заспала дълбоко още преди каретата да успее да се отдалечи от винарната.

Глава 42

Тави се събуди с главоболие, но инстинктът му подсказа, че не трябва да променя ритъма на дишането си. Щом беше още жив, значи, похитителите му имаха нужда от него. И той нямаше да спечели нищо, ако им съобщи, че е дошъл на себе си. Затова си придаде вид, че продължава да спи, като междувременно се опита да научи повече за мястото, където се намира, и за похитителите си.

Седеше на някакъв стол. Усещаше твърдото дърво под себе си, а глезените му бяха привързани към краката на стола. Лактите му лежаха на облегалките, но Тави не чувстваше ръцете си. Стигна до извода, че китките му са завързани твърде стегнато и въжетата пречат на кръвообращението му.

Край него се чуваше поскърцването на дърво. Повечето сгради в града бяха построени от камък. Единствените дървени къщи се намираха отвъд стените на столицата. Или може би това бяха складовете и корабостроителниците в Крайречие? Той вдъхна леко през носа си и долови слабата миризма на вода и риба. Значи, се намираше край реката, а не отвъд столичните стени. Бяха го донес­ли в някой склад или на доковете – а може би го бяха качили на някой кораб. Галия беше широка и дълбока река, най-голямата в цяла Алера и по нея можеха да плават дори морските съдове.

– Можеш ли да го оправиш? – изръмжа нечий мъжки глас.

Съдейки по силата му, той идваше от съседната стая или може би от другата страна на вратата. Говорещият като че ли се намираше в затворено помещение. Сигурно беше някой от похитителите му.

– Спрях кървенето – разнесе се женски глас. Той имаше странен акцент, някъде от южните краища на страната, помисли си Тави, може би от Форция. – Но ще се наложи да потърси истински лечител, ако иска да си получи носа обратно.

Мъжът се засмя, но си личеше, че не му е весело.

– Много смешно. Заслужил си го е, щом е позволил на едно малко момиче да му направи това.

Настъпи тягостно мълчание.

– Ти не си малка, Рук – каза мъжът с извинителен тон.

– Имай предвид – каза Рук, – че момичето е марат. Физически те са по-силни от повечето алерани.

– Сигурно креватната гимнастика с тия животни е добро упражнение – рече той.

– Благодаря ти за разяснението защо някои от нас получават задачи, за които се иска ум, а други са принудени да се задоволят с ножовете и тоягите, Търк.

Търк изсумтя.

– Нали свърших работата?

– А защо холтърът не е мъртва?

– Някой се намеси – отвърна Търк. – А и никой не ни каза, че старецът е толкова добър с меча.

– Вярно си е – рече Рук. – Човекът, който защитаваше каретата, се оказа умел боец. Напълно разбирам защо ви е хванал неподготвени.

Търк изръмжа някаква злобна ругатня.

– Нали доведох момчето?

– Да. Може пък старият гарван да не те накара да съжаляваш, че не си бил с хората в имението на Нед.

– Не се тревожи – отвърна сърдито Търк. – Ще я докопам.