Фурията на Академа

Тави изтича по дългото мраморно стълбище, водещо към двореца, мина през фоайето с ротондата, която бе с размерите на малък хълм, сви вдясно и полетя по слабо осветените коридори. Стори му се, че мина цяла вечност, преди да стигне до стълбите, и той бе ужасен, че може би е закъснял. Останал без дъх, отвори със замах вратата на първото караулно.

Четиримата гвардейци скочиха от масата за карти и извадиха оръжията си. Масата се преобърна и по пода се разпиляха карти и монети. Други двама мъже, единият от които остреше меча си, а другият кърпеше туниката си, също скочиха на крака с оръжия в ръце.

Центурион Бартос изскочи от клозета, с меч в едната ръка, докато с другата придържаше панталоните си. Той погледна към Тави, примигна и лицето му бавно започна да почервенява от ярост.

– Тави – прогърмя гласът му. – Какво означава това? – Погледът му прескочи към Кайтай. – Марат

? Тук? Да не си полудял?

– Зимата свърши – каза Тави. – Отговори. Не, чакай, не си прави труда, няма време. Центурионе, в момента повече от двайсет каними идват насам. Възнамеряват да убият Гай.

Още преди да успее да завърши изречението, от коридора се разнесе вик на ужас и болка. Тави се обърна рязко и се оказа, че ножът му е в ръката му – не бе усетил кога го е извадил.

– Струва ми се, че това беше Джорис – промърмори един от гвардейците. – Много приличаше на Джорис.

В коридора отекна нов вик, този път по-близо и по-силно. Последва го пронизителен писък, чуха се хрипове и настъпи тишина. После откъм Черния коридор се появи висока стройна фигура, която се движеше с вълча грациозност. Когато тя приклекна, изпод качулката на наметалото ѝ се подаде канимска муцуна. От носа, зурлата и зъбите на гиганта капеше кръв. Дрехите му също бяха окървавени, а мечът му проблясваше влажно. Той остана неподвижно няколко секунди, а после зад гърба му се появи следващият каним. И още един. И още. Те се придвижваха напред и само за миг целият коридор бе запълнен с безмълвни канимски воини.

Тишината на Цитаделата бе нарушена от камбаната за тревога на Кралската гвардия.

Бартос стоеше до Тави и ги гледаше с широко отворени очи.

– Великите фурии да са ни на помощ – прошепна той. След това рязко завъртя глава и изкрещя: – Щитовете! Готови за битка!

Тави затръшна желязната врата и бързо дръпна трите дебели резета. Гвардейците нахлупиха шлемовете си, грабнаха щитовете и разчистиха мястото, за да не им се пречка нищо в краката по време на битката. Тави и Кайтай отстъпиха в задната част на помещението, където започваше стълбището.

– Тави – викна Бартос, – слизай долу и прати подкрепление. После тичай при Първия лорд. Вратата ще ни позволи да издържим известно време, а след това ще трябва да го махнем...

Раздаде се оглушителен бумтеж, подобен на гръмотевица, зас­търга метал и тежката желязна врата рухна на каменния под.

Под нея остана да лежи центурион Бартос.

От всички страни като горещ дъжд плисна кръв, заливайки цялата стая и Тави. Металът на резетата и пантите блестеше в оранжево-червено от горещината при разкъсването им.

Водачът каним с окървавената муцуна си беше счупил ръката – очевидно точно неговият страшен удар беше откъснал желязната врата от пантите ѝ. Със смъртоносна грациозност той стъпи върху нея и замахна към най-близкия страж. Гвардейците се поколебаха само за части от секундата, но през това време на вратата се появи втори каним. Пазачите се строиха в редица пред канимите. Щитовете им бяха по-малки от стандартния легионерски размер, а мечовете им проблясваха злобно.

Единият от гвардейците нанесе удар – фурията му придаде допълнителна бързина. Острието прониза канима в корема; но взетият каним не обърна на раната си ни най-малко внимание и ответният му удар буквално откъсна главата на гвардееца, който дори не успя да издърпа меча си или да вдигне щита си. Вторият страж успя да отрази удара със щита си и само силата на фурията му му помогна да удържи. Той замахна със своя гладиус и отсече въоръжената ръка на канима на няколко инча от китката.

Канимът дори не мигна. Той просто удари по щита на гвардееца с чуканчето на ръката си. Силата на удара му събори мъжа на земята и канимът скочи върху него със щракащи челюсти. Падайки, гвардеецът се опита да се защити с щита от страшните зъби. С едно бързо движение Кайтай измъкна ножа си и го метна към канима. Острието потъна в лявото му око. Звярът се сгърчи инстинктивно, може би дори изпита болка и гвардеецът, който стоеше до падналия страж, отсече с един удар главата му.

Но през вратата напираха да влязат още каними, които пос­тепенно избутваха назад стражите. Всяка следваща стъпка назад пускаше вътре нов звяр и на мястото на предишните двама вече се сражаваха трима други. Тави разбра, че гвардейците няма да издържат дълго.

– Бягай! – извика един от мъжете. – Предупреди Първия лорд!

Тави кимна и с разтуптяно от страх сърце побягна надолу по стълбището, толкова бързо, както никога не беше бягал в живота си. Кайтай го следваше неотстъпно.

Глава 45