Фурията на Академа

– Царицата – отвърна тихо Бърнард. – Ако царицата оцелее, няма да има значение колко взети сме убили. Тя ще може да изгради ново гнездо. Трябва да ѝ попречим. На всяка цена.

Амара затвори очи.

– Искаш да кажеш да отидем при тях.

– Да – каза Бърнард. – Дорога и Уокър и без това отиват. Аз ще тръгна с тях, заедно с всеки човек, който може да ходи, да държи оръжие и има желание да го направи. Ще намерим царицата и ще я убием.

– Извън пещерата няма да издържим дълго.

Бърнард се усмихна сурово.

– Не съм убеден, че това е нещо лошо.

Тя се намръщи и погледна настрани.

– Ще ни бъде трудно да си пробием път сред тях, без да разполагаме с рицари Тера.

– Уокър ще се справи – каза Бърнард.

– Дали ще успеем да я намерим, преди да ни убият?

– Сигурно не – призна Бърнард. – Пронизах шията на това нещо със стрела и успях само да го уплаша. Видях и ти какви удари му нанасяше. – Той поклати глава. – Тя се движи твърде бързо. И когато наоколо има толкова много взети, едва ли ще ни остане време да нанесем смъртоносния удар. Но нямаме друг избор. Ако не убием царицата, значи, напразно сме дали толкова много жертви.

Амара преглътна и кимна.

– Аз... мисля, че си прав. Кога?

– Ще оставя хората да си отдъхнат още малко – отвърна Бърнард. – След това ще събера доброволци. – Той се пресегна към нея и я стисна за ръката. – Няма нужда да идваш с мен.

Тя отвърна на ръкостискането му и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Разбира се, че ще дойда – каза тихо тя. – Няма да те оставя, милорд съпруже.

– Бих могъл да ти заповядам да останеш – каза тихо той.

– Няма да те оставя. Колкото и глупаво да постъпваш.

Той ѝ се усмихна и я притегли към себе си. Тя се сгуши за миг в прегръдките му, затвори очи и вдъхна мириса му. Минаха няколко секунди. После Бърнард каза:

– Време е. Веднага се връщам.

Навън се сипеха гръмотевици и дъжд, главата и бузата я боляха ужасно. Тя се страхуваше, макар да бе толкова изморена, че страхът едва ли имаше някакво значение. Бърнард говореше тихо на легионерите.

Амара застана обърната към хълма, към неумолимия им враг, който възнамеряваше да ги разкъса на парчета, и се приготви да се изправи срещу него.

Глава 47

Най-близкият каним протегна ръка, сграбчи туниката на Тави и го притегли към муцуната си. Подуши го веднъж, втори път; от зъбите му капеха лиги и кръв.

И после канимът просто го пусна.

Остави го и влезе в стаята.

Другарите му го последваха.

Тави гледаше с недоумение канимите, които напълно изгубиха интерес към него. Той стисна зъби и се затича напред. Мушна се между двама от огромните вълци воини и се озова обратно в караулното, където Майлс продължаваше да се бие с увитото в наметало същество, царицата на вордите. От левия му лакът се стичаше кръв, но лицето му бе спокойно и лишено от всякакви емоции. Схватката му с царицата представляваше непрекъснат сблъсък на изящество и фехтовално майсторство с първичната сила и бързина.

Наблизо, с лице към Кайтай, стоеше друг каним, а отзад нервно се въртеше Фейд. Очевидно двамата се бяха втурнали към Тави, след като царицата го беше изхвърлила от стаята, но канимът им беше блокирал пътя. Докато младежът ги наблюдаваше, канимът вдигна меча над главата си с намерението да разсече Кайтай на две. Маратската девойка кръстоса остриетата на своите мечове и пое удара му с тях, като го отблъсна настрани. После с грациозността на танцьор скочи напред и го промуши в корема, от който плисна фонтан кръв. Канимът не падна, но Тави забеляза още няколко подобни рани по тялото му – болезнени, ала не и изтощаващи.

Фейд видя Тави и нададе ликуващ вик. Робът вдигна второто копие и го метна към младежа. Тави отстъпи встрани и го улови във въздуха, стисна го здраво и се завъртя, за да го забие в гърба на вордската царица.

Стоманения връх на копието проникна съвсем плитко в зеленикавочерната кожа, противно на намеренията на Тави. Ударът му ѝ нанесе съвсем лека рана, но силата му я накара за миг да изгуби равновесие.

Точно онова, от което сър Майлс се нуждаеше.

Капитанът оголи екзалтирано зъби и моментално промени посоката си на движение. Мечът му нанесе два бързи удара и след всеки един от тях навсякъде политаха капки странна, тъмна кръв. Вордската царица изпищя. Звукът бе металически, пронизителен и оглушаващ, изпълнен с болка. Майлс продължаваше да нанася удари, обвивайки царицата с паяжина, изтъкана от хладна стомана. Той успя да рани тварта още два пъти и я изтика в ъгъла.

Изведнъж царицата издаде странно, зловещо съскане, завъртя рязко главата си към Майлс и очите изпод качулката на наметалото заблестяха в яростно червено. Очите на Майлс се разшириха, той залитна и започна да върти главата си наляво и надясно и да размахва меча си в опит да парира несъществуваща атака. Единият от канимите се хвърли към гърба му, но капитанът като че ли не го забеляза.

– Сър Майлс! – извика Тави.

Капитанът се обърна тъкмо навреме, за да отбие меча на канима, но преди да успее да се завърти към царицата, тя се съвзе и го нападна. Черните нокти нанесоха удар едновременно с капитанския меч.