Фурията на Академа

Гай се намръщи, вдигна ръка и потърка носа си с палеца и показалеца си.

– Тави – отвърна уморено той, – в живота има някои въпроси, на които човек трябва да си отговори сам. Ти имаш глава на раменете си. Използвай я. – Той махна неопределено с ръка. – И го прави някъде другаде, става ли? Сега се изморявам доста бързо и лечителите ми казаха, че ако не се пазя, може да получа нов пристъп.

Тави се намръщи. Гай не изглеждаше особено изморен от разговора им и младежът заподозря, че това е просто извинение. Но какво би могъл да направи? Никой не можеше насила да накара Първия лорд на Алера да продължи разговора.

– Разбира се, Ваше Величество.

Тави се поклони ниско и излезе.

Без да бърза, той излезе от покоите на Първия лорд и бавно тръгна към северния коридор. Спря се да пита някаква преминаваща прислужница къде се намират покоите на новия посланик и тя го упъти към голяма двукрила врата в дъното на коридора. Тави отиде до нея и тихо почука.

Вратата се отвори и пред него застана Кайтай. Той никога не я беше виждал такава. Маратската девойка беше облечена с рокля от тъмнозелена коприна, която стигаше до коленете ѝ и бе набрана свободно на кръста. Косата ѝ беше спусната и грижливо разресана на вълни, които стигаха до кръста ѝ. Краката ѝ бяха боси, изящни, около единия ѝ глезен и двете китки блестяха сребърни верижки, а на шията ѝ висеше огърлица с голям зелен камък. Цветовете бяха прелестно допълнение към големите ѝ екзо­тични очи.

Внезапно пулсът му се ускори.

Кайтай го погледна със самодоволно изражение на лицето и леко се усмихна.

– Здравей, алеранецо.

– Ъъъ – каза Тави. – Нося писмо за посланика.

– Значи, имаш писмо за мен – каза тя и протегна ръка. Тави ѝ подаде плика. Тя го отвори, погледна намръщено писмото и рече: – Не мога да чета.

Тави взе писмото и ѝ го прочете:

– „Посланик Кайтай, със задоволство узнах от един кралски гвардеец, с когото вчера сутринта сте се разминали по пътя към двореца, че Дорога е изпратил представител в Алера, който да служи като посланик и емисар между нашите народи. Макар да не очаквах пристигането ви, вие сте наистина добре дошли. Надявам се, че покоите ви удовлетворяват и всичките ви нужди са задоволени. Ако се нуждаете от още нещо, трябва само да попитате прислугата.“

Кайтай се усмихна и каза:

– Имам си собствен басейн, на пода. Мога да го напълня с гореща или студена вода, алеранецо, и има аромати и сапуни от всякакъв вид. Донесоха ми храна и имам легло, в което може да се побере бременна гаргантка. – Тя вирна брадичката си и посочи огърлицата. – Виждаш ли?

Погледът на Тави бе привлечен от меката, нежна кожа – но и огърлицата беше хубава.

– Ако знаех – продължи Кайтай, – досега да съм поискала да стана посланик.

Тави се закашля.

– Ами да. Искам да кажа, че ти си посланик, щом Първият лорд го казва, но, Кайтай...

– Запази мнението си за себе си, съобщителю – каза презрително тя. – Продължавай да четеш.

Тави я изгледа безизразно и прочете остатъка от писмото.

– „За да ви помогна да разберете по-добре вашите задължения, аз ви предлагам първо да се научите да четете и пишете. Тези умения ще са ви полезни за в бъдеще, ще ви позволят да записвате впечатленията и новите си знания, за да можете след това да ги предавате на вашия народ. За тази цел оставям на ваше разположение приносителя на това писмо, чието единствено задължение през следващите седмици ще бъде да ви научи на тези умения. Доб­ре дошли в Алера Империя, посланик, и аз очаквам с нетърпение момента, в който ще можем да поговорим. Гай Секстус, Първи лорд на Алера.“

– На мое разположение – каза Кайтай. – Ха. Мисля, че това ще ми хареса. Ще мога да те карам да правиш всичко, което пожелая. Така каза твоят вожд.

– Не мисля, че точно това е имал предвид, като е...

– Тишина, приносителю! – каза тя и зелените ѝ очи проблеснаха пакостливо. – Тук има коне, нали?

– Ами да. Но...

– Значи, ще ме отведеш при тях и двамата ще излезем да пояздим – каза девойката, ухилена до уши.

Тави въздъхна.

– Кайтай... може би утре? Искам да проверя дали Макс е доб­ре. И леля ми. Тази вечер сме канени на вечеря.

– Разбира се – отвърна веднага тя. – Първо важните неща.

– Благодаря ти – рече той.

Тя леко приближи глава към неговата.

– И аз на теб, алеранецо. Видях те как се изправи срещу канима. Никак не беше зле.

Изведнъж тя пристъпи напред, надигна се на пръсти и го целуна по устата.

Тави примигна изненадано и за секунда не можа да помръдне от мястото си. После тя вдигна ръце, обви ги около врата му и го притегли към себе си. Целият свят изчезна, останаха само устните и ръцете ѝ, ароматът и горещината на тялото ѝ. Когато след известно време двамата се откъснаха един от друг, Тави усети, че се олюлява. Кайтай го погледна със задоволство и каза:

– Никак не беше зле. За алеранец.

– Б-благодаря – заекна Тави.

– На мое разположение – повтори тя със задоволство в гласа. – Очертава се една много приятна пролет.

– Ъъъ, к-какво? – рече Тави.

Кайтай тихо изсумтя, отчасти от нетърпение, отчасти от възмущение.