Фурията на Академа

– Наистина. Скоро след което ще умрете, посланик. – Юношата не откъсваше поглед от очите на Варг. Беше ужасèн, но знаеше, че не бива да го показва. – Едва ли ще окажете услуга на собствения си владетел, ако умрете по такъв позорен начин. От ръката на човешко паленце.

– Отведи ме при Гай – каза Варг. – Веднага.

– Тук командва Гай – каза Тави. – А не вие, посланик.

– Но не неговите нокти са около сърцето ти, човешко пале.

Тави почувства как ноктите на канима се впиват по-дълбоко в плътта му. Той се озъби мрачно и притисна още по-силно камата под челюстта на Варг.

– Като легионер на Негово Величество, аз се подчинявам на неговите заповеди, без значение дали това ви харесва, или не. А сега ще ме освободите, посланик. Ще предам молбата ви на Негово Величество при първа възможност и ще ви донеса лично отговора му, когато той ми позволи да го направя. Или, ако предпочитате, аз ще ви прережа гърлото, а вие ще ме разкъсате на парчета, и двамата ще умрем без причина. Вие избирате.

– Мислиш ли, че ме е страх от смъртта? – попита канимът.

Тъмните му ноздри се разширяваха и той, озъбен, продължаваше да наблюдава Тави.

Юношата не отместваше поглед, молейки се ръцете му да не започнат да треперят, и продължаваше да притиска камата напред.

– Мисля, че ако умрете тук, няма да е от полза за народа ви.

– Какво знаеш ти за моя народ? – изръмжа Варг.

– Че имат лош дъх, ако се съди по вас.

Ноктите на Варг се размърдаха. На Тави му се прииска да изкрещи на себе си, че е глупак, но запази спокойно изражение и не отпусна камата.

Варг вирна глава и издаде лаещ звук. А после пусна Тави, който отстъпи крачка назад.

– А ти миришеш на страх, момче – каза канимът. – И си дребосък, дори по вашите мерки. Също така си глупак. Но поне знаеш какво е дълг.

Канимът наклони глава на една страна, оголвайки част от гърлото си. Жестът изглеждаше извънредно странен, но Тави реши, че е нещо като отдаване на почит.

Той леко наклони своята глава в отговор, без да свежда поглед, и прибра камата си в ножницата ѝ. Канимът изгледа с презрение легионерите.

– Ще съжалите за това. Скоро.

С тези думи Варг се загърна с наметалото си и излезе от стаята, насочвайки се към витата стълба, водеща нагоре. Издаде отново лаещия звук, но не погледна назад.

Краката на Тави трепереха здравата. Той се добра с усилие до дървената пейка и се стовари върху нея.

– За какво беше всичко това, враните да го изкълват? – попита след малко Бартос, заеквайки. – Тави, какви бяха тези игрички?

Тави махна с ръка, стараейки се да не трепери.

– Съжалявам, сър Бартос. Не биваше да разговарям с вас по този начин. Поднасям ви извиненията си, но почувствах, че трябва да се престоря на ваш началник.

Легионерът се спогледа с приятелите си, после попита:

– Защо?

– Вие се поколебахте. Той непременно щеше да ви нападне.

– Откъде знаеш? – попита Бартос, мръщейки се.

– Научих много неща в холта си – заобяснява Тави, с усилие търсейки думи. – Едно от тези неща е как да се държа с хищници. Пред тях не бива да се показва страх или колебание, защото тогава нападат.

– И ти мислиш, че съм показал, че ме е страх? – попита Бартос. – Така ли? Че съм се държал като страхливец?

Тави поклати глава, стараейки се да не поглежда легионера в очите.

– Мисля само, че канимът изтълкува по този начин поведението ви. Езикът на тялото, стойката и маниерите, зрителният контакт – за тях всичко е важно. Не само думите.

Бартос почервеня, но в този момент се обади един от легионерите:

– Момчето е право, Барт. Ти винаги се опитваш да успокоиш нещата, когато усещаш, че може да започне безсмислен бой. Стараеш се да намериш заобиколен път. Може би днес това не беше правилният подход.

Легионерът погледна мрачно говорещия, въздъхна и се приб­лижи до кега с ейл, напълни две халби и сложи едната от тях пред Тави. Момчето кимна с благодарност, надявайки се, че ейлът ще му помогне да се успокои.

– Какво имаше предвид той? – попита Тави. – Когато каза, че ще съжалим?

– Много е просто – отвърна Бартос. – Известно време трябва да внимавам, ако ми се наложи да минавам сам през тъмни улички.

– Трябва да се върна при Първия лорд – каза Тави. – Изглеж­даше ми обезпокоен. Нали ще кажете на сър Майлс да побърза?

– Разбира се, момче – отвърна Бартос и се засмя приглушено. – Врани и фурии, бива си те! Да му извадиш нож!

– Лош дъх! – възкликна друг от легионерите.

Всички в стаята избухнаха в смях.

Тави се усмихна, стоически издържа няколко легионери да му разрошат косата, измъкна се от стаята и се понесе надолу по стълбите към Първия лорд.

Още не беше достигнал до покоите му, когато чу силен тропот над главата си. Заслиза по-бавно и скоро видя сър Майлс, който бързаше с всички сили, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Тави преглътна. Подобна скорост със сигурност причиняваше болка на Майлс в ранения му крак, но мъжът беше силен призовател на метал, а сред тях често се срещаше способността да игнорират болката.