Фурията на Академа

Градската къща на лорд Калар беше по-голяма от целия Исанахолт и се издигаше на седеметажна височина. Стените на сградата бяха украсени с балкони и стълбища, отрупани с растения, цветя и дребни дръвчета, образуващи миниатюрни градини, в които имаше даже няколко красиво осветени фонтана. Кочияшът можеше да прекара каретата през главната порта, без да навежда глава и без да внимава колелата да минат откъдето трябва. Всички балкони, огради, прозорци и колони, както и двете редици статуи покрай алеята към предната врата бяха украсени с фестивални флагове и знамена в сиво-зелените цветове на град Калар.

Стиснала уверено фалшивата покана в ръка, Сирай поведе Иса­на по осветената пътека към вратата на къщата.

– Мисля, че домът сам говори за своя стопанин – отбеляза Сирай. – Богат. Голям. Безвкусен. Мога да продължа списъка, но ще прозвучи неучтиво.

– Както разбирам, не харесваш лорд Калар? – каза Исана.

– Никога не съм го харесвала – отговори Сирай весело. – Дори и да не броим сегашната му дейност, винаги съм го смятала за безхарактерен, злобен простак и все съм се надявала да хване някоя ужасна болест, която да го доведе до крайно унижение.

Исана се разсмя.

– Виж ти! Но въпреки това отиваш на негов прием?

– А защо не? – отвърна Сирай. – Той ме обожава.

– Наистина ли?

– Разбира се, скъпа. Мен всички ме обожават. Добре дошла съм тук.

– Щом те обожават толкова много, защо не са те поканили на приема?

– Защото списъкът е съставян от лейди Калар – поясни Сирай. – Тя не може да понася привлекателните жени, които мъжът ѝ обожава. – Куртизанката изсумтя. – Много е дребнава в това отношение.

– И защо ми се струва, че и твоята неприязън към нея е не по-малка?

Сирай махна с ръка.

– Глупости, скъпа. Злорадството не е присъщо за изисканите дами.

Тя се приближи до портиера на вратата и му подаде поканата. Той ѝ хвърли бегъл поглед, усмихна се на Сирай, поклони се и с учтив жест ги покани вътре. Сирай въведе Исана в огромно фоайе, украсено със статуи. Прекосиха го, потропвайки с токчетата си по каменния под. Преминаваха през островчета от светлина, хвърляна от разположени между статуите разноцветни фуриени лампи. В помещението беше страшно тихо.

Несъмнено полумракът и тишината не бяха никак случайни – когато Исана достигна до края на фоайето, се оказа, че по-нататък започва огромна градина, която всъщност е сърцето на имението. Градината беше приказна, с храсти, подрязани във формата на коне и гарганти, с гъсти зелено-лилави листа на екзотични растения от Акациевата джунгла и множество фонтани. Фуриени лампи осветяваха градината в най-различни цветове, а между тях прескачаха немирни искрици, изпълнявайки сложен танц, повтарян от пръските вода, грациозно прескачащи от фонтан до фонтан в ритмичен контрапункт.

Светлината в градината постоянно променяше цвета си и Исана почувства, че ѝ се завива свят. Музика изпълваше пространството – звучаха гайди и струнни инструменти, бавен барабанен ритъм, весела дървена флейта.

И беше пълно с народ. Исана рядко беше виждала толкова много хора, събрани на едно място, и всеки от тях носеше дрехи на стойност, надхвърляща месечните данъци на холта ѝ. Из градината се разхождаха гости със златиста кожа от слънчевото южно крайбрежие, хора с тънки, сурови черти на лицето, пристигнали от планините на запад от столицата, и тъмнокожи моряци от западното крайбрежие. Разкошните им дрехи бяха отрупани с украшения, които проблясваха на фона на постоянно променящата се светлина.

Из въздуха се носеше възхитителен мирис на сладки и на печено месо, който се смесваше с аромата на цветя, окосена трева и екзотичните парфюми на гостите, обикалящи наоколо. В един от ъглите на градината някакъв жонгльор развличаше половин дузина деца от всякакви възрасти, в друго кътче биеха барабани в бърз, нап­регнат ритъм, под който три робини танцуваха сложен калараски народен танц.

Исана се оглеждаше с широко отворена уста.

– Фурии! – въздъхна тя.

Сирай я потупа по ръката.

– Не забравяй – колкото и богати и могъщи да са, те са просто хора. А тази къща и градината са купени с най-обикновени пари – промърмори тя. – Калар се старае да покаже на всички богатството си, благополучието си. Несъмнено иска да надмине приемите, запланувани от Акватайн и Родос.

– Никога не съм виждала нещо подобно – каза Исана.

Сирай се усмихна и се огледа. В очите ѝ имаше тъга.

– Да. Предполагам, че наистина е красиво. – Тя продължаваше да се усмихва, но Исана долови горчивина в думите ѝ. – Но аз съм виждала какво става на подобни места, холтър. И вече не мога да се наслаждавам на фасадата.

– Нима наистина всичко е толкова ужасно? – попита тихо Исана.

– Повече или по малко – каза Сирай. – Но в края на краищата на такива места върша работата си. Може би съм твърде уморена. Слушай, скъпа, нека да застанем за малко по-встрани, за да не настъпят роклята ти вървящите подире ни.

Сирай дръпна Исана встрани и известно време изучава градината. Между веждите ѝ се появи малка бръчка.

– Какво има? – попита тихо Исана.

– Тазвечерната компания е по-странна, отколкото очаквах – промърмори Сирай.