Герои

Целият склон на хълма беше осеян с ранени мъже. С умиращи мъже. С мъртви мъже. На Финри ѝ се стори, че сред тях видя познати лица, но не можеше да е сигурна дали бяха наистина мъртви приятели, мъртви познати или просто трупове с позната коса. На няколко пъти видя дори безжизненото лице на Хал, с облещени очи, зяпнала уста или изопнати в гротескна усмивка устни. Всъщност нямаше никакво значение. Най-страшното в момента не беше самата гледка на мъртвите, а това, с ужас установи тя, че беше свикнала с труповете.

Минаха през просеката в една ниска каменна стена и влязоха в кръга от каменни блокове. Нямаше празно място по тревата, където да не лежи труп. Някакъв войник се опитваше да затвори с пръсти огромна рана на бедрото си, но в момента, в който успяваше да стисне единия ѝ край, другият зейваше и кръвта бликваше отново. Баща ѝ слезе от коня си, офицерите му го последваха, а Финри последва тях. Едно пребледняло момче стискаше в калния си юмрук сигнална тръба и я наблюдаваше мълчаливо. Посърналата им процесия, игнорирана от всички, тръгна предпазливо през касапницата в кръга. Баща ѝ се оглеждаше, стиснал до болка зъби.

Един младши офицер мина покрай тях, сякаш въобще не ги забелязваше.

— Строй се! Строй се! Ти! Къде, мамка му е… — крещеше и размахваше сабя той.

— Лорд-маршале — чу се отнякъде непогрешимо писклив глас.

Горст излезе с леко несигурна походка от група войници с окаян вид и вяло отдаде чест на баща ѝ. Имаше вид на човек, преминал през сериозна битка. Бронята му беше очукана и измърляна с кал. Ножницата на сабята му беше празна, провиснала между краката му — комична гледка във всеки друг ден, но не и в днешния. На едната му скула имаше дълга рана със съсирена, почерняла кръв по краищата. Цялото му лице, а също дебелият му врат бяха покрити със засъхнали струйки кръв. Когато обърна глава, Финри видя, че другото му око беше отекло и кървавочервено, сякаш налято с кръв, а превръзката над него беше направо подгизнала.

— Полковник Горст, какво стана?

— Атакувахме. — Горст примига, погледът му спря на Финри и потрепна несигурно. Той замълча, вдигна бавно ръце, после ги спусна отчаяно. — И загубихме.

— Значи, северняците все още държат Героите?

Горст кимна.

— Къде е генерал Яленхорм? — попита баща ѝ.

— Мъртъв — извиси глас Горст.

— Полковник Винклър?

— Мъртъв.

— Кой командва сега?

Горст мълчеше. Баща ѝ се обърна и погледна намръщено към билото на Героите. Дъждът започваше да отслабва и дългият склон бавно изплуваше от сивата мътилка. С всяка крачка отъпкана трева, която разкриваше отдръпващата се пелена на дъжда, се показваха все повече трупове. Имаше мъртви и от двете страни, изпотрошени оръжия и брони, пречупени, заострени колове и стрели. Накрая се показа и почернялата от дъжда каменна стена, която опасваше билото. Под нея имаше още повече трупове, а над нея стърчаха копията на северняците. Хълмът още беше техен. Чакаха.

— Маршал Крой! — Първия магус не си беше направил труда да слезе от коня. Беше отпуснал длани на рога на седлото, провесил небрежно дебели пръсти отпред. Огледа внимателно касапницата в кръга и на лицето му се изписа леко разочарование. Имаше недоволния вид на човек, платил да оплевят градината му, но все още забелязващ тук-там по някой пропуснат стрък коприва. — Дребна несполука, но подкрепленията пристигат, а и времето се оправя. Ако нямате нищо против, прегрупирайте хората си и се подгответе за нова атака. Както изглежда, генерал Яленхорм е стигнал до самия връх, така че вторият ни опит ще е…

— Не — каза баща ѝ.

Баяз го изгледа с едва доловимо недоумение, примесено с известна доза досада, точно както човек поглежда добре дресирано ловно куче, което изведнъж, по незнайно каква причина отказва да изпълни команда.

— Не?

— Не. Лейтенант, имате ли бяло знаме?

Знаменосецът на баща ѝ погледна тревожно към Баяз, после към баща ѝ, накрая преглътна тежко.

— Разбира се, лорд-маршале.

— Искам да го вдигнете, да тръгнете с коня си бавно нагоре по склона и да видите дали северняците няма да са склонни на преговори.

През застаналите наоколо офицери премина тревожен шепот. Горст пристъпи напред.

— Лорд-маршале, мисля, че ако опитаме пак…

— Вие сте кралският наблюдател. Наблюдавайте.

Горст се закова на място, хвърли бърз поглед на Финри, затвори зяпналата си уста и отстъпи назад.

Първия магус проследи издигането на бялото знаме. Небето над него просветляваше, но погледът му ставаше все по-буреносен. Смушка коня, разпръсна от пътя си няколко войници и се приближи.

— Негово Величество ще е истински озадачен, лорд-маршале. — Осанката му излъчваше ясно осезаемо страхопочитание и беше пълна противоположност на вида му — набит старец, в подгизнало от дъжда палто. — Той очаква всеки един от войниците му да изпълни своя дълг.

Бащата на Финри се изправи пред коня и изпъчил гърди и вдигнал гордо брадичка, пое върху себе си цялата тежест на недоволството на Първия магус.

— Моят дълг е да опазя живота на тези хора. Просто не мога да понеса дори мисълта за нова атака. Не и под моето командване.