Герои

Той се обърна сковано и тръгна към Децата. Финри тръгна до него.

Един набързо скалъпен разговор, няколко безвкусни шеги, които за повече от половината от петимата присъстващи останаха неразбрани, и всичко свърши. Войната свърши. Не можеше ли да го проведат този разговор в началото и сега всички тези хора да са живи и здрави? Все още да са с по две ръце, два крака? Както и да го въртеше, не можеше да го напасне така, че да е възможно. Вероятно трябваше да се ядосва заради огромните загуби, но беше прекалено уморена и това, което наистина я дразнеше в момента, бяха мокрите дрехи, които прежуляха кожата ѝ. Поне всичко свърши…

Над бойното поле се изтърколи гръм. Ужасяващ, умопомрачителен трясък. За момент Финри си помисли, че гръмотевица е ударила Героите — последен изблик на гняв от отиващата си буря. Но тогава видя огромното огнено кълбо, което се издигна над Осранг. Беше толкова голямо, че ѝ се стори, че долавя топлината му по лицето си. От него, последвани от сиви дири прахоляк и дим, във въздуха се разлетяха малки черни прашинки. Части от къщи, осъзна Финри. Греди, каменни блокове. И хора. Огненото кълбо изчезна и на негово място остана огромен черен облак, който започна да се излива нагоре в небето, като обърнат наопаки водопад.

— Хал — прошепна Финри и преди да се опомни, вече тичаше надолу по склона.

— Финри! — извика след нея баща ѝ.

— Аз отивам — чу тя гласът на Горст.

Не спря, не се обърна, продължи да тича надолу, а полите на шинела на Хал се оплитаха в краката ѝ.

— Какво беше това, мамка му — промърмори Гушата, загледан в дебелия стълб дим, който вятърът вече започваше да отнася към тях. В основата му оранжевееха огньове и пламъците им облизваха останките от къщи.

— Упс — каза Дау. — Това ще да е изненадата на Ишри. Кофти момент избра да я поднесе.

Всеки друг ден Гушата щеше да е скован от ужас при тази гледка, но не и днес — днес нямаше сили дори за това. Човек може да понесе точно определено количество страх и той отдавна беше преминал границата. Преглътна тежко, обърна гръб на огромното дърво от дим и прахоляк, което разперваше клони над долината, и затътри крака след Дау.

— Не е точно победа — чу го да казва, — но като цяло никак не е зле. Прати някой да каже на Ричи да прибира инструментите. На Десетократния и Калдер също, ако още са…

— Главатар.

Гушата спря на мокрия склон, до един паднал по очи съюзнически войник. Човек трябва да постъпва, както е редно. Да застане зад главатаря си, без значение какво чувства отвътре. Беше се придържал към това цял живот, а както казват хората, старите коне нови огради не прескачат.

— Да? — Когато погледна назад към Гушата, усмивката на Дау се стопи. — Какво си се намръщил така?

— Трябва да ти кажа нещо.

Моментът на истината

Пороят най-после беше спрял, но от листата не спираше да капе вода по подгизналите, смазани от умора и намусени войници от Първи полк на Негово Величество. А сред тях най-подгизнал, изморен и намусен беше ефрейтор Тъни. Той все още клечеше в храстите. И продължаваше да се взира в късия участък от стената, от който не беше откъснал очи цял ден днес, а също и повечето от вчера. Клепачите и скулите му бяха зачервени от непрестанното притискане на месинговия пръстен на далекогледа, вратът му беше зачервен от непрестанното чешене, задникът и подмишниците му бяха разранени почти до кръв, протрити от мокрите дрехи. Колоритният му войнишки живот бе изпъстрен с какви ли не гадни задачи, но тази се оказа сред най-противните. Успяваше някак да съчетае двете неизбежни и самоизключващи се крайности на армейския живот — ужас и скука. По едно време стената беше изчезнала зад сивотата на пороя, но сега отново се виждаше. Все същата обрасла с мъх камара камъни, която се спускаше към потока. С все същите копия, щръкнали над нея.

— Вижда ли се вече? — изсъска полковник Валимир.

— Да, господине. И те все още са там.

— Я ми дай това! — Валимир грабна далекогледа от ръката му, надигна се и погледна към стената, после се свлече намусен обратно. — Проклятие! — Тъни му съчувстваше умерено. Не повече, отколкото по принцип съчувстваше на кой да е офицер. Ако тръгнеха, щяха да нарушат заповедта на Митерик. Ако останеха, нямаше да изпълнят заповедта на Митерик. Каквото и да направеше полковникът, все щеше да е виновен. Ето го и поредното, не че има нужда от още повече, доказателство защо човек не трябва да се издига повече от ефрейтор. — Тръгваме, пък каквото ще да става! — отсече Валимир. Жаждата за слава очевидно беше надделяла. — Пригответе хората за атака.

— Разбрано, господине — отдаде чест Форест.

Край. Край на стратегиите за отлагане, край на търсенето на по-лека задача, край на престорените болести или наранявания. Беше време за бой и Тъни трябваше да си признае, че докато закопчаваше ремъка на шлема си, почувства нещо почти като облекчение. Каквото и да е, само да не е още клечане в проклетия храсталак. Заповедта бе предадена шепнешком по редицата, мъжете се изправиха с подрънкване и стържене на брони и извадиха оръжията.