Герои

Срещнаха се на средата на склона между Героите и Децата. Където първите стрели бяха осеяли земята. Третият, възрастен мъж, изпъна гордо рамене и скръсти ръце зад гърба си. Беше гладко избръснат, с късо подстригана посивяла коса и остър, проницателен поглед. Беше облечен с черно палто, с извезани със сребърен конец на реверите листа. Мечът на кръста му, чиято дръжка завършваше с голям скъпоценен камък, нямаше вид, че някога е бил ваден от ножницата. До него стоеше момичето, а малко зад нея — дебеловратият войник. Едното му око беше кървясало и отекло, на другата скула имаше дълга порезна рана, но не изпускаше Гушата от поглед. Беше оставил меча си в битката за билото, но сега явно се беше сдобил с нов. Човек нямаше нужда да търси дълго, за да се сдобие с острие наоколо. Такива бяха времената.

Дау спря няколко крачки над тях на склона, а Гушата — на крачка зад него. Скръсти ръце на гърдите си, достатъчно близо до дръжката на меча, не че щеше да има сили да извади проклетото нещо от ножницата. Да стои на крака, му беше достатъчно предизвикателство в момента. Дау изглеждаше в доста по-ведро настроение.

— Гледай ти, гледай ти — ухили се той до уши и разпери ръце към момичето. — Не мислех, че някога отново ще се срещнем. Една прегръдка?

— Не, благодаря — отвърна тя. — Това е баща ми, лорд-маршал Крой, командир на армията на Негово Вели…

— Досетих се. Но ти ме излъга.

— Така ли? — намръщи се момичето.

— По-нисък е от мен. Или поне така изглежда оттук, където съм застанал. Какъв ден само, а? Какъв червен ден. — Той подпъхна върха на ботуша си под едно южняшко копие и го подритна небрежно настрани. — Та какво мога да направя за вас?

— Баща ми иска да сложите край на боевете.

Гушата изпита такова облекчение, че подутите му колене насмалко да омекнат. Дау не беше толкова ентусиазиран.

— Можеше да го направи вчера, когато му предложих. Щеше да ни спести доста копане.

— Сега той предлага.

Дау се извърна да погледне Гушата и той сви едва-едва рамене.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Хм. — Дау изгледа с премрежен поглед момичето, войника, накрая маршала, сякаш се канеше да откаже. Вместо това сложи ръце на кръста и въздъхна. — Е, добре. Аз още от самото начало не исках това. Имам си предостатъчно от своите за убиване. Можех да се занимавам с това, вместо да си пилея времето и силите с вас.

Момичето размени няколко думи с баща си.

— Баща ми много се радва да го чуе — каза тя.

— И моята радост край няма. Имам да оправя няколко неща, преди да уговорим подробностите. — Той хвърли поглед към Децата. — Мисля, че вие също. Ще говорим утре. Да кажем, следобед. Не работя добре на празен стомах.

Момичето повтори на южняшки казаното на баща си. Гушата погледна едрия войник и той отвърна на погледа му. Имаше голямо петно от размазана кръв по шията. Негова, на Гушата, или на някой от мъртвите му другари? Само допреди час бяха драпали със зъби и нокти да се избият. Сега от това вече нямаше нужда. Замисли се защо въобще някога е имало.

— Този там е един шибан убиец — кимна Дау към едрия войник, несъзнателно обобщавайки мислите на Гушата.

Момичето се извърна през рамо.

— Той е… — замисли се тя над точните думи — кралският наблюдател.

— Хм — прихна Дау — Днес определено не беше дошъл да гледа. Голям звяр се крие в него и го казвам като комплимент. Хора като него се издигат високо от нашата страна на Уайтфлоу. Ако беше северняк, щеше да е във всички песни. Мамка му, щеше да е крал, вместо да гледа от негово име. — Дау се изхили с онази негова вълча усмивка. — Я го питай дали не иска да работи за мен.

Момичето понечи да го направи, но дебеловратият я изпревари и заговори с доста силен акцент и най-странния, писклив като на момиче глас, какъвто Гушата никога не беше чувал да излиза от гърлото на мъж.

— Доволен съм където съм.

Дау повдигна многозначително една вежда.

— Естествено, че си. Предоволен. Заради това ще да си такъв изпечен убиец.

— Ами приятелката ми? — попита момичето. — Онази, която беше пленена с мен…

— Не се отказваш лесно, а? — усмихна се отново Дау. — Наистина ли мислиш, че сега някой ще си я иска обратно?

Момичето го погледна право в очите.

— Аз я искам обратно. Не направих ли каквото поиска от мен?

— За някои е прекалено късно. — Дау огледа следите от касапницата, пръснати по целия склон, и въздъхна. — Но това е войната, а? Все някой трябва да загуби. Може би ще е добра идея да разпратите вести, да кажете на всички, че вече могат да спрат да се бият и да седнат да си попеят хубаво край огъня. Ще е срамота да продължим да се избиваме за едното нищо, нали?

Момичето примига за момент, после преведе на баща си.

— Баща ми иска да си приберем мъртвите — каза тя, но Защитника на Севера вече се беше обърнал да си върви.

— Утре — подхвърли през рамо той. — Те няма да избягат.

Дау Черния тръгна нагоре по склона, а възрастният ѝ се усмихна едва, някак извинително дори, после го последва.

Финри пое дълбоко дъх, после въздъхна тежко.

— Ами това е.

— Мирът винаги е до известна доза разочарование — каза баща ѝ, — при все това е за предпочитане.