Герои

— И колко дълго, мислите, ще продължи то?

— Достатъчно дълго. Тръгвай! — викна той на знаменосеца си и лейтенантът препусна напред с развято над главата бяло знаме.

— Лорд-маршале. — Надвеси се от коня си Баяз и всяка сричка от думите му се стовари като канара. — Искрено се надявам, че сте обмислили последствията…

— Обмислих ги и съм готов да ги приема. — Бащата на Финри също се наклони леко към Баяз, с присвити очи, сякаш да посрещне силен вятър. На Финри ѝ се стори, че ръцете му трепереха, но гласът му беше спокоен, а думите премерени. — Подозирам, че това, за което наистина ще съжалявам, е, че допуснах да стигнем толкова далече.

Физиономията на Баяз се смръщи още повече и съскането му стана направо непоносимо за ушите.

— О, човек може да съжалява за много повече от това, лорд-маршале…

— Ако позволите да ви прекъсна?

Прислужникът на Баяз се зададе с небрежна походка между труповете. Беше подгизнал до кости, сякаш беше плувал с дрехите, окалян до уши, сякаш беше газил в тресавище, но въпреки това не даваше никакви признаци на неудобство. Баяз се надвеси от седлото и той зашепна в ухото му, покрил устата си с шепа. Сърдитото изражение на Първия магус се поотпусна, той се изправи отново на седлото, замисли се за момент и накрая сви рамене.

— Така да бъде, лорд-маршале — каза той. — Вие командвате.

Бащата на Финри се обърна на другата страна.

— Ще ми трябва преводач. Кой говори езика?

Един офицер с дебела превръзка на ръката излезе напред.

— В началото на атаката Кучето и част от хората му бяха с нас, но…

Той обходи с премрежен поглед окаяната тълпа от ранени и пребити от умора войници. Кой би могъл да знае къде е който и да е в момент като този?

— Аз говоря малко езика — каза Горст.

— „Говоря малко“ е равносилно на недоразумение. Не можем да си го позволим.

— Значи, ще трябва да съм аз — каза Финри.

Баща ѝ я изгледа смаяно не просто за това, че се нагърбваше доброволно с подобна задача, а сякаш беше забравил, че е тук.

— В никакъв случай. Не мога…

— Да си позволиш да чакаш? — довърши вместо него тя. — Вчера говорих с Дау Черния. Той ме познава. По мен изпрати предложението си за преговори. Аз съм най-удачният избор за това начинание. Ще трябва да съм аз.

Баща ѝ продължи да я гледа за известно време, накрая се усмихна едва.

— Добре.

— Ще ви придружа — извиси глас Горст. Крайно неестествена и безсмислена проява на рицарство насред подобна касапница. — Полковник Фелниг, ще ми заемете ли сабята си? Изгубих моята на билото.

Тримата тръгнаха, през пелената на ситния ръмеж, нагоре по склона, право към Героите. На половината път баща ѝ се подхлъзна, падна и се хвана за туфа трева. Финри се спусна да му помогне и той ѝ се усмихна и потупа нежно ръката ѝ. Изведнъж изглеждаше много остарял. Конфронтацията с Баяз сякаш бе добавила десетина години към възрастта му. Естествено, Финри се гордееше с баща си, откакто се помнеше. Но не мислеше, че някога се е гордяла толкова много с него, както в онзи момент. Толкова горда и едновременно с това така натъжена.

Прекрасна издърпа иглата, изтегли конеца и го завърза на възел. Обикновено Уирън вършеше това, но за голяма жалост, Перкото беше приключил завинаги с шиенето на рани.

— Добре, че имаш дебела глава.

— И ми служи добре, цял живот.

Гушата отвърна на шегата, без да се замисля. Не чакаше, а и не получи смях в замяна. Тогава се чу викът. Дойде откъм стената. Откъдето трябваше да дойде, в случай че онези от Съюза тръгнат отново нагоре. Той стана и светът се разлюля бясно пред очите му. Главата му щеше да се пръсне.

— Добре ли си? — подхвана го за лакътя Йон.

— Ъхъ, доколкото може, предвид всичко това наоколо. — Гушата се удържа да не повърне и се запровира през тълпата. Долината се ширна пред него от билото на Героите. Бурята се отдръпваше и небето беше придобило странни оттенъци. — Идват ли?

Не беше сигурен, че щяха да удържат нова атака. Той самият нямаше да издържи.

Дау обаче се беше нахилил до уши.

— В известен смисъл. — Той посочи трите фигурки, които се изкачваха по склона към Героите. Вървяха по същата пътека, по която преди няколко дни Сухара беше дошъл да си иска обратно хълма. Когато Гушата още имаше почти пълна дузина, хора, които разчитаха на него да ги опази живи и здрави. — Мисля, че искат да говорим.

— Да говорим ли?

— Хайде.

Дау хвърли омазаната си в кръв секира на Тръпката, оправи огърлицата на гърдите си и тръгна през просеката в обраслата с мъх каменна стена.

— По-бавно — викна след него Гушата и тръгна надолу. — Не мисля, че краката ми ще издържат!

Трите фигури приближиха. Леко му олекна, когато видя, че една от тях беше жената, която беше отвел вчера до моста, сега облечена с войнишко палто. Но облекчението му бързо се стопи, когато видя кой вървеше зад нея. Едрият южняк, който за малко не го уби, имаше превръзка на голямата си глава.