Герои

— Дау Черния е най-обикновен едноух главорез.

— Главорез, но с целия Север в краката си и с всички главатари, готови да слушат думата му.

— Могъщи войни, главатари. — Тя изсумтя презрително в лицето му. — Джуджета с големи имена.

— Брод Десетократния.

— Този вмирисан дърт плужек ли? Само при мисълта за него ми се повдига.

— Керм Желязната глава.

— Говори се, че имал малка пишка. Сигурно затова е вечно намръщен.

— Глама Златния.

— Неговата била още по-малка. Като детско кутре. Освен това ти имаш съюзници.

— Така ли?

— Знаеш, че е така. Баща ми те харесва.

Калдер направи кисела гримаса.

— Баща ти не ме мрази, но се съмнявам, че ще си направи труда да среже въжето, на което ще ме обесят.

— Той е доблестен мъж.

— Разбира се, че е. Коул Ричи е право острие, всеки го знае. — „Доколкото е възможно в днешно време.“ — Двамата с теб бяхме обещани един на друг в различни времена, когато аз бях син на крал, всичко беше друго тогава. Тогава той вземаше за зет принц, не всеизвестен страхливец.

— Красив страхливец.

Тя го плесна нежно по бузата.

— Красавците са на още по-малка почит в Севера дори от страхливците. Не съм сигурен, че баща ти е доволен от това, какъв късмет ми се усмихва напоследък.

— Майната му на късмета ти. — Тя сграбчи в юмрук ризата му и го придърпа към себе си. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. — Аз не бих променила нищо.

— Нито пък аз. Казвам само, че баща ти би искал.

— А аз казвам, че бъркаш. — Тя грабна ръката му и я притисна отново към корема си. — Ти си от семейството.

— Семейство. — Калдер не си направи труда да ѝ напомня, че понякога семейството е по-скоро пречка, отколкото предимство. — Така, значи, имаме баща ти и малоумния ми брат на наша страна. Северът е в краката ни.

— Един ден ще бъде. Сигурна съм в това. — Тя запристъпва бавно назад, дърпайки го след себе си към леглото. — Дау може и да е правилният човек по време на война, но войните не траят вечно. Ти си повече от него.

— Малцина ще се съгласят с теб — отвърна Калдер, но му стана приятно да го чуе, особено така, прошепнато настоятелно в ухото му.

— По-умен си от него. — Бузата ѝ се отри в брадичката му. — Много по-умен. — Носът ѝ се притисна в бузата му. — Най-умният мъж в целия Север.

— Продължавай.

Мамка му, как само обичаше ласкателствата.

— Определено си по-красив от него. — Тя стисна ръката му и я плъзна надолу по корема си. — Най-красивият мъж в Севера…

Калдер прокара нежно върха на езика си по устните ѝ.

— Ако красотата означаваше власт, ти отдавна щеше да си кралица на Севера…

Пръстите ѝ се засуетиха с колана му.

— Винаги знаеш какво да кажеш, нали, принц Калдер…

Някой потропа на вратата и Калдер застина на място. Приятното пулсиране между краката му рязко се насочи нагоре към главата. Нищо не разваля така добре романтичното настроение като надвисналата заплаха от внезапна смърт. Тропането се повтори и накара тежката врата да затрепери. Двамата се отдръпнаха един от друг и заоправяха дрехи — по-скоро две хлапета, спипани от възрастните, отколкото мъж и жена, женени от пет години. Край на мечтите за кралската корона. Та той дори нямаше ключ от проклетата врата.

— Резето е от твоята страна, нали? — провикна се сърдито към вратата.

Чу се стържене на метал и вратата се открехна. На прага ѝ стоеше мъж, чиято чорлава глава почти опираше в най-високата точка на каменната арка. Обезобразената половина на лицето му беше обърната към Калдер. Огромният белег тръгваше от челото, спускаше се през едната вежда и свършваше в единия край на устните му. В празното гнездо на окото блестеше метално топче. Ако в главата, или по-скоро в панталоните, на Калдер бе останала и най-малка следа от романтична нагласа, сгърчената изгорена кожа на белега и пълното със стомана око ѝ сложиха окончателен край. Той долови потреперване откъм Сеф и тъй като тя определено бе по-смелият от двама им, това с нищо не допринесе за овладяването на собствения му страх. Коул Тръпката беше най-зловещата поличба, някога изпречвала се на човек. Хората го наричаха Кучето на Дау, но винаги зад гърба му. Него Защитника на Севера изпращаше да върши най-мръсната работа.

— Дау те вика.

Видът на Тръпката бе достатъчен да ужаси кой да е „герой“ само наполовина, останалото вършеше гласът му. Дрезгав, хриптящ шепот, придаващ почти болезнено усещане от всяка дума.

— Защо? — попита Калдер в опит да си придаде небрежен вид. — Не може ли да се справи със Съюза и без мен?

Тръпката не се засмя. Не се и намръщи. Просто остана на вратата, неподвижен като всяваща ужас статуя.

Калдер направи опит да повдигне непринудено рамене.

— Е, предполагам, всеки служи някому. А жена ми?

Здравото око на Тръпката се извърна към Сеф. Ако в погледа му Калдер бе видял похотливост, неприязън или дори погнуса, сигурно щеше да го отмине с лека ръка. Това, което видя, бе погледът на касапин, изправен пред труп на животно, не бременна жена — просто работа за вършене.

— Дау я иска тук, като залог. Да е сигурен, че всички ще се държат прилично. Нищо няма да ѝ се случи.

— Стига всички да се държат прилично, а?