Герои

— Леле майко — каза той. — Цяла нощ ли ще изниквате така, момчета? — Очите му се преместиха от острието на секирата в ръката на Йон към усмивката на Прекрасна, после към големия търбух на Брак и накрая спряха на ножа в ръката на Скори, все още опрян в гърлото на един от хората му. Безсъмнено претегляше наум шансовете си, точно както щеше да направи и Гушата на негово място. — Уирън-от-Блай с вас ли е?

Кърнден Гушата кимна бавно.

— Не го знам защо, но продължава да ме следва.

Като по команда, странният акцент на Уирън се разнесе от тъмнината зад Героите.

— И Шоглинг ми каза… че съдбата ми ще ми се разкрие… от устата на човек, задавил се с кост… — Гласът му отекна в каменните блокове, сякаш идващ отвсякъде едновременно. Много го биваше в драматичната поява този Уирън-от-Блай. Така необходимо умение на всяка жива легенда. — А Шоглинг е стара колкото тези каменни блокове. В ада няма място за нея, казват някои. Никое острие не може да я нарани. Видяла е раждането на този свят, ще види и смъртта му, казват други. На такава жена човек трябва да вярва, нали? Така поне казват хората.

В една от дупките, оставена от един паднал Герой, се появи фигурата на Уирън — висок, слаб, със скрито в качулката лице. Той навлезе в кръга бавно, търпеливо като зимата. Носеше Меча напряко на раменете си, преметнал дълги ръце през него като селянка, току-що издоила кравата, кобилица. Матовият метал на дългата дръжка блестеше над прибраното в ножницата острие.

— Шоглинг ми каза къде, кога и как ще ме застигне смъртта. Прошепна го в ухото ми и ме закле да го пазя в тайна, защото издадената магия не е никаква магия. Затова не мога да ви кажа къде, нито кога, само че не е тук и не е сега. — Той спря на няколко крачки от огъня. — За вас обаче, момчета… — Той килна глава на една страна и светлината улови острите черти на носа, брадичката и тънките му устни. — Шоглинг не ми каза нито мястото, ни часа.

Остана там, неподвижен като статуя. Не му и трябваше да мърда. Прекрасна погледна към Гушата, после извъртя с досада очи към звездното небе.

Но момчетата на Сухара останаха като попарени, те не бяха слушали все същата история безброй пъти.

— Това ли е Уирън? — попита един съседа си до огъня. — Уирън Перкото? Той ли е?

Съседът му не отговори, само буцата на гърлото му се надигна и спусна, докато преглъщаше тежко.

— Е, проклет да съм, ако си вдигна стария задник да се бия с вас — каза ведро Сухара. — Някакъв шанс да ни пуснете да се ометем сами оттук?

— Дори ще настоявам да го сторите — отвърна Гушата.

— И можем да си съберем нещата?

— Не съм дошъл да ви унижавам. Искам само хълма.

— Искаш да кажеш, Дау Черния го иска.

— Все тая.

— В такъв случай заповядай. — Сухара примижа, докато се надигаше бавно и опъваше колене. Със сигурност и него го мъчеха ставите, помисли си Гушата. — Ветровито е тук. И бездруго ще ми е по-добре долу, в Осранг, с крака към огъня. — Гушата трябваше да признае, че тук Сухара бе напълно прав. Замисли се кой от двамата беше прекараният в цялата тая работа. Посивелият войн прибра меча си в ножницата и се загледа, замислен, в хората, които вече събираха вещите си. — Хубаво от твоя страна, че постъпи така, Гуша. Право острие си, точно както говорят за теб. Хубаво е хората от двете страни на всичко това да могат да се разберат с приказки във времена като тези. Добрите обноски напоследък… съвсем са забравени.

— Такива са времената.

Кърнден Гушата кимна на Скори и той свали ножа от гърлото на онзи с петното на бузата, поклони се леко и го подкани с жест към огъня. Човекът разтри с пръсти прясно обръснатото място насред наболата си брада и се зае да навива едно одеяло. Гушата пъхна палци в колана на меча си и продължи да държи под око хората на Сухара, които се готвеха за тръгване. За всеки случай, да не вземе да му хрумне на някой да се прави на герой.

А от всички най-вероятно това щеше да е Червения гарван. Той беше преметнал лък през рамо и сега стоеше със секира в здраво стиснатия юмрук на едната ръка и щит с изрисувана червена птица на бял фон в другата. И гледаше мрачно. Ако в началото беше готов да убие Гушата, няколкото минути приказки най-вероятно не бяха променили нищо по въпроса.

— Няколко скапаняци и една шибана женска — озъби се той. — И ние ще отстъпим без бой на такива като тези, така ли?

— Не, не. — Сухара метна на гърба си стар очукан щит. — Аз се оттеглям без бой, тези момчета също. Ти оставаш да се биеш с Уирън-от-Блай, сам.

— Какво?

Червения гарван изгледа намръщено Уирън и потрепна неспокойно. Уирън отвърна на погледа му с каменно изражение, по-безизразно от това на Героите.

— Точно така — каза Сухара. — Щом те сърбят ръцете за битки. После аз ще натоваря накълцания ти труп на каруца, ще го откарам обратно при майка ти и ще ѝ кажа да не се тревожи много, защото ти така си искал. Толкова много си обичал този проклет хълм, че си бил готов на драго сърце да умреш на него.

Червения гарван намести нервно пръсти около дръжката на секирата.

— Ъ?