Герои

Гушата усети как отново го наляга умора. Смъкна се бавно до огъня, примижа от болка, докато сгъваше болното коляно, и се намести на още топлата от задника на Сухара земя. Скори вече се беше разположил от отсрещната страна и точеше ножа си. Пееше и високият му глас следваше ритъма на тихото стържене на стоманата. Песен за Скарлинг Качулатия, най-големият герой в Севера, някога обединил клановете и изтикал Съюза вън от Севера. Гушата се заслуша в думите, загриза изранената кожа около ноктите на пръстите си и се замисли как най-после да сложи край на проклетия навик.

Уирън остави Меча на земята, клекна на колене до него и измъкна старата кесия, в която носеше руните си.

— Да видим какво казват, а?

— Трябва ли?

— Защо? Страх те е какво могат да ти предскажат ли?

— Страх ме е, че ще избълваш една камара простотии, а аз няма да мигна цяла нощ, докато се опитвам да открия някакъв смисъл в тях.

— Да видим.

Уирън изсипа каменните плочки в шепата си, изплю се отгоре им и ги хвърли пред себе си.

Въпреки че не можеше да прочете проклетите знаци, Гушата не се сдържа да не надникне.

— Е, какво казват, Перко?

— Руните казват… — Уирън се надвеси отгоре им и присви очи, сякаш се взираше в далечината. — Че ще се лее кръв.

— Хм, те друго не казват — изсумтя Прекрасна.

— Ъхъ. — Уирън се уви в палтото си и вече притворил очи, легна на земята и прегърна нежно Меча. — Само дето в последно време все по-често познават.

Кърнден Гушата огледа със сериозно изражение Героите — забравена от времето стража от великани, бдяща над нищото.

— Такива са времената — промърмори под носа си.

Миротворец

Той стоеше, облегнат на каменния перваз до прозореца, и барабанеше нервно с пръсти. Съзерцаваше лабиринта от павирани улици и скупчените над тях стръмни, покрити с каменни плочи покриви. Високите, почернели от ситния ръмеж стени на Карлеон, построени от баща му. Погледът му се плъзна още по-нататък, по забулените в пелената на дъжда полета, отвъд сивата ивица на реката, към загатнатите очертания на хълмовете в края на долината. Сякаш, ако напрегнеше с всичка сила очи, можеше да види дори по-далече. Десетки мили оттук, чак до пръснатата по неравния терен армия на Дау Черния. Дотам, където сега се решаваше съдбата на Севера.

Без него.

— Всичко, което искам, е всички да правят каквото им кажа. Твърде много ли искам?

Сеф застана зад него и притисна в гърба му корем.

— Аз бих казала, че ще е повече проява на здрав разум, ако го направят.

— Знам какво точно трябва да се направи, нали, знам кое е най-доброто.

— Аз го знам и ти го казвам, така че… да.

— Изглежда, в Севера има няколко празноглави идиоти, които дори не осъзнават, че държим всички отговори в ръцете си.

Ръката ѝ се плъзна нагоре по неговата и спря потропващите по камъка пръсти.

— Мъжете тук не обичат да прибягват до мир, но един ден ще го направят. Ще видиш.

— А дотогава, като всеки с някаква нова мисъл в главата, аз оставам отритнат. Презрян. Изгнаник.

— Дотогава си затворен в една стая с жена си. Толкова ли е зле?

— Няма друго място, на което ми се ще да бъда повече — излъга той.

— Лъжец — прошепна тя и устните ѝ докоснаха ухото му. — Почти такъв лъжец си, за какъвто те смятат. В момента ти се иска да си там, до брат ти, с броня на гърба. — Ръцете ѝ се плъзнаха под неговите и го прегърнаха през гърдите. — Да сечеш и трупаш на камари главите на южняците.

— Убиването ми е любимо занимание, знаеш го.

— Избил си повече народ от Скарлинг.

— Ако можех, щях да си лягам в леглото с броня на гърба.

— И само тревогата за нежната ми кожа те възпира да го правиш.

— Мм, сеченето на глави обикновено е свързано с пръскане на много кръв. — Той се извъртя в ръцете ѝ и застана с лице към нея. Постави върха на показалеца си в средата на гърдите ѝ. — Винаги съм предпочитал едно рязко пронизване на сърцето.

— Точно както прониза и мен. Какъв майстор си само.

Той се изкиска, когато усети едната ѝ ръка между краката си. Измъкна се със смях от прегръдката и вдигна ръце пред себе си.

— Добре де, признавам си! Повече ме бива в леглото, отколкото с меч в ръка на полето!

— Най-после да кажеш истината. И виж само какво направи с мен. — Тя постави длан на корема си и го погледна с престорено неодобрение. Сърдитата ѝ физиономия обаче бързо се превърна в усмивка, когато той се приближи отново, постави длан върху нейната и преплетените им пръсти погалиха заедно наедрелия ѝ корем. — Момче е — прошепна тя. — Усещам го. Наследник на трона на Севера. Първо ти ще бъдеш крал, а после…

— Шш. — Той я целуна нежно по устните. Нямаше как да знаят дали някой не слушаше от другата страна на вратата. — Имам по-голям брат, забравяш ли?

— Малоумен по-голям брат.

Калдер направи кисела физиономия, но замълча. Въздъхна и сведе очи към този странен, прекрасен и същевременно плашещ подут корем.

— Баща ми винаги казваше, че няма по-важно нещо от семейството. — „Освен властта“, помисли си. — Плюс това какъв смисъл има да спорим за нещо, което, така или иначе, не ни принадлежи. Сега Дау Черния носи кралската огърлица на баща ми. За него трябва да внимаваме.