Глутница ангели

— Знам. И точно за това се безпокоя. Политиката във Великобритания си е доста шантава. Тези шествия и протести са финансирани от различни хора по различни причини. От остатъците от някогашната крайна левица: от привържениците на ядреното разоръжаване, от социалистите и левичарските профсъюзи, които само си търсят повод да протестират за щяло и нещяло. От организации, които се представят за антирасистки, но обаче преследват свои си цели, както и от някои мюсюлмани фундаменталисти. От крайнозелените и екстремистите, обявили се в защита на животните, от какви ли не други елементи, опитващи се да се възползват от всяка що-годе левичарска сбирка, за да привличат поддръжници на каузите си. Има и хора, които наистина ще излязат да протестират срещу расизма.

— Казваш го така, сякаш са последна дупка на кавала — засмях се аз.

— Понякога, опасявам се, са точно това.

— Значи според теб демонстрацията утре не е законна? — поинтересувах се аз.

— Не знам, Марти. Може да е точно такава, за каквато я представят организаторите й, съвсем не е изключено. Просто искам да си дадеш сметка, че вероятно се забъркваш в нещо, за което дори и не подозираш. Няма да е никак сложно… да се възползват от теб при тези обстоятелства.

— Както чувам, си чудесно информирана — отбелязах аз.

Мълчание, последвано от поредната въздишка.

— Да, навремето бях информирана — съгласи се Джун. — Докато следвах тук, в университета „Саут Банк“, участвах във всички антинацистки демонстрации. Беше в годините, когато Националният фронт още значеше нещо.

— Националният фронт ли?

— Да, крайнодясна организация… но не му е сега времето да ти обяснявам, много е дълго. Не искам да си спомням. А и е твърде късно. Но навремето наистина бях много активна в тези мероприятия.

— Ако не се лъжа, тъкмо това е определението на „студент“, нали?

— Сигурно. Поне навремето беше.

— И какво се е случило? — поинтересувах се аз.

— Разочаровах се. А и се дипломирах. И ме взеха на работа в отдел „Връзки с обществеността“ в една от най-големите и богати медийни компании в света.

Това се увенча с дълго мълчание.

— Е, Марти, какво смяташ да правиш? — рече най-сетне Джун.

Не я попитах повторно като каква се интересува.

— Смятам да си легна. Не е зле да си лягаш и ти. Целуни Тери от мен. Лека нощ, Джун.

Затворих още преди да ми е казала нещо. И преди да съм чул какво точно има да ми казва.

Присъни ми се много неприятен сън. Събудих се някъде към четири след полунощ и подскочих като ужилен, но не помнех от съня нищо — от него бе останало само тягостното усещане.

Студено и мрачно. В стаята уж беше топло, а бях плувнал в ледена пот.

Имах чувството, че тази нощ ме е споходила смъртта, която се е навела и ме е целунала.

Затършувах из минибара, докато намерих малката бутилчица „Джак Даниълс“. О, прелестни форми!

Трябваше да мине цял час — и да обърна още една бутилчица „Джак Даниълс“ — докато заспя отново.

6.

Рано на другата сутрин телефонът иззвъня отново, аз обаче не си направих труда да вдигам. Предположих, че е Мер, но не исках да проверявам дали съм прав.

Вероятно съм знаел от самото начало, че ще отида на демонстрацията. Е, позамислих се над онова, което ми бе казала Джун, но откакто се помня, съм привърженик на принципа: „Око да види, ръка да пипне“. Джун сигурно беше права за византийската политика в своята страна и за събитието, но като теглех чертата, това изобщо не ме интересуваше. Знаех, че искам да ида, за да изразя гнева и мъката си за случилото се, и си рекох, че все някои от останалите ще се включат по същата причина. Чудо голямо, че щели да се навъртат някакви фанатици, набедени политикани и отрепки, важното в случая бе хора като мен да заявят присъствието си.

Поне така го обясних на Джун.

Понеже тя ме чакаше във фоайето. Бях решил да отида на сборния пункт по-рано, отчасти защото не бях съвсем сигурен как се стига дотам, но и за да огледам нещата, ако, не дай си боже, се окажеше, че съм се озовал на сборище, в което не желая да участвам. И този път нямах представа откога Джун седи там, но кой знае защо, изобщо не се изненадах, че я виждам.

Дори ми стана приятно.

— Ей, ти, мисли му! — извиках аз вместо поздрав. — Както висиш тук, току-виж управата на хотела решила, че обслужваш кенефа.

— На проститутка ли ти приличам? — усмихна се Джун.

Беше облечена в черни дънки и в бяла фланела с марката на „Дона Каран, Ню Йорк“ отпред, на краката беше с черни маратонки „Рийбок“. Това определено не бе дневната униформа на момичетата от занаята. А също, като се замислих, и на демонстрантка, включила се в шествие срещу расизма.

— Не — отвърнах аз и седнах до нея. — Но в Лос Анджелис, в „Поло Лаундж“ ще познаеш леките жени по това, че изобщо не приличат на такива.

— Звучи объркващо.

— Да. Добре че шефовете от телевизията са по-лесни за разпознаване.

— Определено! Когато лъжат, си мърдат устните.

— А, не, всичките приличат на проститутки. Пък и си твърде млада, за да си цинична.

— Не съм чак толкова млада.