Глутница ангели

Но сега, докато гледах множеството чернокожи и азиатци сред тълпата (макар че те пак не преобладаваха), си дадох сметка, че в Лондон съм виждал съвсем малко хора, които не са от бялата раса. Е, да, не можем да очакваме фоайето на хотел „Савой“ и студиите на телевизия „Стар“ и Би Би Си да са люлка на многонационалната култура, но внезапното присъствие на толкова много съвсем различни лица ме накара да се изненадам от хомогенността на лондонското население.

Ала онова, което всъщност ме притесняваше, бе как не съм го забелязал до този момент.

И аз не знам кога или как точно е започнало шествието: по едно време всички тръгнахме доста неорганизирано нагоре по Брик Лейн. Джун бе успяла да грабне от организаторите една от пресниманите на ксерокс листовки с маршрута на демонстрацията, която от Брик Лейн трябваше да свърне на изток, покрай опожарения магазин, а сетне да се отправи към място с името Бетнъл Грийн, където според програмата участниците щяха да изслушат няколко речи и да отдадат последна почит, но не според църковните канони — на жертвите. Бяхме се отдалечили доста от Брик Лейн и бяхме почти в началото на шествието: на някаква си половин пресечка пред нас се мержелееха пъстрите като дъга знамена с изписани върху тях имена на организациите, подкрепили демонстрацията.

В шествието нямаше нищо забележително, освен може би това, че бе напълно незабележително. Ние с Джун вървяхме заедно с всички останали и си бъбрехме колкото да става приказка. От време на време се намираше някой, който да скандира лозунги, но всичко беше съвсем импровизирано. Случваше се и някое дете да се промуши през навалицата с гръмогласни крясъци, които не разбирах, но това ми се струваше точно толкова безобидно, както в парка пред теб да изтича някой, хукнал да гони пластмасовата си летяща чиния. Покрай шествието се бяха наредили ченгета, забелязах, че в страничните улички обикаля и конна полиция, но нямаше дори и някакъв намек за безредици.

Докато не избухна взривът.

Когато завихме по улицата, водеща към опожарената бакалия, множеството притихна точно както публика в театрална зала, след като угасят светлините. Тъкмо съгледахме отпред окадената дупка, останала от магазина, когато гръмна взривът.

Не беше кой знае колко мощен. Но все пак си беше достатъчно силен.

Изведнъж в предния край на шествието лумна огън. Едно от знамената, на които бе написано името на антинацистка организация, пламна, някаква жена, чиято коса също се бе подпалила, се разкрещя. След миг избухна втора експлозия.

После трета.

После всичко се огласи от писъци.

Тук-там по улицата се виждаха огньове и демонстрантите, които и бездруго се движеха без особен ред, хукнаха кой накъдето види. Наред улицата изникнаха конни полицаи — и аз не знам откъде се взеха — ала един от конете се подплаши от някакъв човек, който се бе подпалил, и хвърли ездача си — той падна върху витрината на съседната закусвалня.

Мнозина сочеха покрива на една сграда в близост и аз забелязах, че иззад корниза надзъртат неколцина мъже, облечени в черно. Единият държеше бутилка. Видях, че я пали и я мята по тълпата. Вляво от нас избухна поредният взрив и хората се разбягаха.

Повечето се опитваха да се върнат назад, но иззад ъгъла прииждаха още и още колони демонстранти, които нямаха представа какво се е случило. Блъскаха ни от всички посоки, а онези типове върху покрива хвърляха през няколко секунди нови и нови коктейли „Молотов“, с което увеличаваха още повече паниката. Сграбчих Джун за ръката, но точно в този момент към нас препусна един от конните полицаи и волю-неволю я пуснах.

— Педераст! — изкрещях на задницата на коня.

Не биваше да го правя. Не че ченгето ме чу — къде ти в тази олелия — но така изгубих от поглед Джун.

Струваше ми се невероятно. Допреди миг тя бе стояла на две крачки от мен. Изкрещях колкото ми глас държи името й, ала улицата приличаше на мътна придошла река от уплашени тела, буйна и опасна като разпенен бързей. Хората се въртяха, сякаш танцуваха вихрен танц, блъскаха се един в друг, в стълбовете на уличните лампи, в конете, отскачаха като пумпали. Усещането, че светът се е втечнил, се засили още повече, когато видях как демонстрантите падат и сякаш изчезват, погълнати от невидим хищник, спотаил се някъде под навалицата. Докато търсех Джун, точно до мен падна едно малко момиченце. Успях криво-ляво да го издърпам, докато не са го стъпкали, но и то се отскубна от ръката ми и се понесе заедно с все по-мощната приливна вълна на паниката.