Глутница ангели

— Не си и цинична. Но ще станеш, ако продължаваш да дружиш с мен. — Махнах на келнера да ми донесе чаша кафе. Джун отказа. — Много се радвам, Джун, че те виждам и така нататък, но… хм, какво правиш тук? Не си ли на работа? Или си?

— Обадих се да кажа, че съм болна. За пръв път от една година.

— Долна лъжкиня, ето какво си ти!

— Такъв е животът в корпоративната служебна йерархия. Особено ако не разполагаш с чифт тестиси.

— А ако имаш само един? — попитах аз. Джун само сви рамене. — Страхотен начин да си вадиш хляба, няма що! — промърморих.

— Не можем, Марти, всички да сме телевизионни звезди — отвърна тя.

Още се усмихваше, но в израза й се бе появило нещо хапливо.

Бил съм никой толкова дълго, че обикновено мисля именно като човек, който е никой. Отчасти се обяснява с това, че съм решен да не мутирам отново и да не се превръщам в онова гнусно самовлюбено добиче, каквито са повечето хора в Индустрията и какъвто бях и аз, когато на младини бях яхнал славата. Но въпреки всичките изкушения и възможности да се правя на голямата работа и на първа знаменитост, изкушения, на които — защо да си кривя душата — сегиз-тогиз се поддавам, най-често предпочитам да съм си обикновен простосмъртен. Обичам парите, обичам и да се прехласват по мен, че кой не го обича? — но сега вече, общо взето, съм наясно с нещата. Знам например каква е тайната зад сценичната илюзия и не изпитвам никаква тръпка.

Освен това вече съм се нагледал на какви ли не други — къде-къде по-смайващи загадки, и евтините представленийца на Холивуд и на Индустрията като цяло ми се виждат мента за корем, каквито всъщност са си.

Проблемът е, че и досега забравям как другите не знаят тайната и повечето хора си мислят, че изчезващите зайчета на телевизионните забавления са си истинско чудо, по което да се прехласваш.

— Извинявай, Джун — казах аз. — Нали не се сърдиш? Не исках да те обиждам. Повярвай, знам, че работиш два пъти повече, отколкото аз в тези тъпи сериали.

Вълчата й усмивка изчезна.

— Вярвам ти — каза ми Джун. — Не се притеснявай.

— Както гледам, смяташ да дойдеш с мен на демонстрацията.

— Ха-ха — изтананика тя. — Хо-хо. Долу расизмът!

Неколцина от костюмираните типове с лица като маски във фоайето на „Савой“ ни изгледаха кръвнишки.

Наистина, хо-хо!

Ако е писано нещо да става, то си става — няма мърдане.

Качихме се на метрото, за да отидем на обявения сборен пункт недалеч от Брик Лейн. Бях на път да спра такси, Джун обаче ми обясни, че заради демонстрацията в Ийст Енд ще има ужасни задръствания.

— И да ти призная, Марти — допълни тя, — отдавна не съм участвала в такива неща, но някак не върви да ходиш с такси на протестна демонстрация. Все едно да гониш Михаля.

Не бях съвсем наясно кой точно Михал ще гоня, но й повярвах.

Взехме метрото по линия „Дистрикт Лейн“ до Олдгейт Ийст, където слязохме заедно с повечето пътници. Преобладаваха младежите, тълпата беше доста пъстра, но не се покриваше с очакванията ми. Имаше ужасно много фланелки с какви ли не призиви: видях един човек, върху чиято тениска пишеше „Животните също са хора“, докато върху фланелката на жената с него се мъдреше надписът „Хората също са животни“, ала сред тях се мяркаха и доста мъже с костюми и вратовръзки. Все пак най-много бяха мръсните хипита. Споделих го с Джун.

— Кръсти — поправи ме тя.

Без особен ентусиазъм.

— Моля?

— Викаме им „кръсти“. Хипита с отношение към Новата епоха.

Още преди да сме излезли на улицата, чухме воя на клаксоните и не след дълго се убедих, че Джун е била права за задръстванията. Полицията беше отцепила доста улици, макар че по едно-две платна автомобилите още се движеха към централното шосе в Уайтчапъл. Протестантите, предимно „кръсти“, прииждаха отвсякъде, промушваха се под полицейските заграждения, заобикаляха ги, някои дори обиждаха ченгетата. Отстрани видях и доста конни полицаи, изобщо присъствието на ченгетата бе твърде осезаемо, което като цяло смятах за правилно.

Шествието щеше да мине под надслова „Не на нацистите“: всички организатори бяха облечени в бели фланелки, върху които с големи червени букви пишеше „НЕ!“. Носеха клетъчни телефони и преносими радиостанции и бавно, но неотклонно успяваха да насочват тълпата към Брик Лейн. Като цяло цареше хаос, но настроението бе весело, особено като се има предвид нещастието, дало искрата за шествието. Щом свърнахме към Брик Лейн, видях, че много от индийските ресторантчета са изнесли по тротоарите сергии за закуски и напитки, отстрани на демонстрацията се вихреше веселба: имаше музиканти, които подрънкваха на китари, и фокусници. По едно време навалицата избухна в мощен смях — полицаите бяха погнали някакъв мим.

Бях смаян най-вече от едно в това пъстро множество: че цветнокожите бият толкова много на очи.

В дълбочина Лос Анджелис е разслоен и социално, и икономически не по-малко от всеки друг град по земята, но на повърхността представлява многонационална общност. Като се замисля, белите там дори са малцинство и дори не ти прави впечатление, че непрекъснато се натъкваш на черни, мургави или жълти лица.