Глутница ангели

Май вече не избухваха взривове — погледнах крадешком към покрива и видях, че там няма никого, но това не успокои изпадналите в истерия хора. По-благоразумните бяха влезли в магазините, за да се скрият, но точно в този миг видях неколцина „кръсти“, които замерваха от един вход конните полицаи с бутилки и кутийки от безалкохолни напитки. Видях и друга групичка хлапаци — от протестантите или може би от квартала, които чупеха витрините на магазините и грабеха, каквото им се изпречи пред погледа, а то не беше много. По-нагоре по улицата бяха изникнали полицаи с каски и палки, които се опитваха да изтласкат тълпата по-далечко от все още непострадалите магазини на съседната пресечка. Разбирах подбудите им, но хората продължаваха да прииждат и така се създаваше смъртоносно задръстване. В началото протестантите в челото се опитаха да отстъпят назад, но на улицата вече нямаше къде игла да падне и хората нямаха друг избор, освен отново да се юрнат към ченгетата. Всичко наоколо заприлича на неудържим въртоп и дори видях как един от полицаите се свлича

заедно

с коня, премазвайки хората наоколо.

Опитвах се как ли не да намеря Джун, но къде ти! Покатерих се някак на метална кофа за боклук, за да виждам по-добре, ала още преди да съм се закрепил, някой я избута изпод нозете ми. Тупнах с все сила долу, приклекнах и видях как някой ме изритва, без да иска, отстрани по главата. Тъкмо да залитна и да падна, когато някаква ръка се протегна и ме издърпа. Това бе достатъчно, за да се изправя, и така и не видях кой ми се е притекъл на помощ, затова пък съм сигурен, че той ми спаси живота. Ако бях паднал, сто на сто щяха да ме стъпчат.

Трябваше да се махна оттук.

Ченгетата още се биеха с протестантите в дъното на улицата. Понечих да тръгна натам и да се измъкна, но се отказах при вида на палките, стоварващи се върху главите на хората. Другият край на улицата бе задръстен от тълпата, която пищеше, ръмжеше, плюеше. Отвсякъде се чуваше воят на сирени, въздухът бе изпълнен с бензинови изпарения и пушек. За пръв и последен път през живота ми се прииска да съм тенгу, да разперя криле и да политна, но с подобни желания нямаше да стигна доникъде.

Единственото място, където можех да отида, бяха магазините. Мнозина собственици бяха побързали да спуснат стоманените решетки, за да се предпазят от грабителите, но за повечето вече бе твърде късно. Ченгетата се опитаха да отцепят входовете и витрините на магазините и макар че крадците продължаваха да прииждат, пазителите на реда ги сграбчваха и ги налагаха с палките. Цял живот съм живял в Лос Анджелис, бунтовната столица на Запада, и кретените, които грабят наред, никак не са ми симпатични, затова установих със задоволство, че опре ли до бой, моите стари приятели от лосанджелиското управление на полицията изобщо не могат да се мерят с лондонските си колеги. Никак не исках да ме помислят за поредния крадец, но преди броени минути за едното чудо щяха да ме стъпчат на улицата, та нямах друг избор.

Вдигнах рамене, разперих лакти и си проправих път през навалицата до най-близкия магазин. Входът беше барикадиран, някой обаче беше счупил с обгоряло дърво витрината. Въпреки че всичко на нея вече беше разграбено, някакъв длъгнест млад азиатец се опитваше да смъкне от един манекен разкъсано сари. Умът ми не го побираше за какво му е, но размириците са последното място, където да търся логика. Когато скочих във витрината, онзи ми се озъби и аз се приготвих за бой. Но той грабна под мишница целия манекен и го помъкна тичешком нанякъде. Стигна обаче само до най-близкия конен полицай.

Като внимавах да не се порежа на стъклата, щръкнали отстрани на счупената витрина, влязох в магазина, без да привличам погледите на ченгетата. Оттук улицата се виждаше малко по-добре и аз я огледах с надеждата да зърна Джун, нея обаче я нямаше никъде. Единственото, което виждах, бяха паниката и болката.

Извърнах се и установих, че хулиганите са разграбили само витрината. Може би защото в магазина се продаваха единствено сарита — не че това бе спряло онова приятелче с манекена. Стъклата по пода запукаха, докато вървях между щандовете; бях се вторачил в краката си и не видях азиатката, докато не се озовах лице в лице с нея.

Беше на средна възраст и бе облечена (нима се съмнявате?) в сари, между много ядосаните си очи имаше една от онези червени точки и държеше дебела тояга. Тутакси я вдигна над главата си.

— Не! — извиках аз. — Чакайте малко!

Тя ми изкрещя нещо, но не беше на английски. Вдигнах ръце и си придадох безобиден вид.

— Не съм дошъл да грабя — поясних аз. — Не ви мисля злото. Но там е същински ад. Просто исках да се махна от улицата.

Жената не свали тоягата — и което е още по-добре, не замахна с нея — само присви очи срещу мен. Понаведе глава първо на едната страна, после и на другата.

Сетне каза:

— Достатъчно топло ли е? — попита ме тя.

— Мили боже! — ахнах аз.

Поредната страстна почитателка на „Солникови и Пиперкови“. Нищо не ви разбира главата, ако си въобразявате, че не живеем в едно голямо световно село.