Гонитбата на Шута

Кориоа, първият Слуга, написа тъй за Белия пророк: „Не е първият дошъл, нито ще е последният. Защото на всяко поколение е даден един, който върви между нас, и благодарение на своята способност да вижда всички възможности, направлява ни към най-доброто бъдеще, което може да съществува. Избрал съм да се нарека негов Слуга и да записвам сънищата на своя бледолик господар, и да описвам начините, по които той прави кривата пътека права и безопасна.“

Тъй че Кориоа беше първият, самоназовал се Слуга. Някои смятат, че той също така е бил Катализатор на Терубат. Колкото до това, записите от онова време са толкова откъслечни, че настоящият Слуга смята подобно предположение за несигурно.

И противно на много Слуги, които са си отишли преди мен и са били първичните описатели на деянията на Белия пророк от тяхното време, ще заявя ясно нещо, за което някои биха могли да ме укорят. Трябва ли да има само един? И ако това е така, кой определя кой е този единствен Бял пророк сред онези, които са се родили с бледо лице и безцветни очи? И кога точно, моля да ми се каже, едно „поколение“ започва и свършва?

Задавам тези въпроси не за да сея раздор или съмнение, а само за да пледирам ние, Слугите, да отваряме очите си толкова широко, колкото онези Бели пророци, на които служим. Нека да признаем, че съществуват много, много възможни бъдещета. На безброй кръстопътища бъдещето става миналото и безброй много възможности умират, както и безброй много възможности се раждат.

Тъй че нека да не назоваваме повече бледото дете шайса, „който е Единствения“, както се назовава то на най-древния ни език. Нека го назоваваме шайсим, „който би могъл да е Единствения“.

Нека да не бъдем повече слепи за собствената си визия. Нека признаем, че когато Слугите избират шайса както трябва, тогава ние сме предопределили съдбата на света.

Слуга Кечуа, от Четирийсет и първата линия

Пътувахме.

Бяха по-голяма група, отколкото бях помислила. Войниците, двайсетина на брой, и следовниците на Дуалия, също около двайсет. Возех се в голямата шейна и следвахме други две по-малки, пълни с продоволствие. Войниците и следовниците на Дуалия яздеха коне. Пътувахме повечето нощем. Не се движехме бързо, защото отбягвахме кралския път: наместо това прекосявахме пасища и следвахме криволичещи селски пътища. Като че ли минавахме покрай гори и през необработена земя, отбягвайки фермите, които зървах понякога отдалече. Тъмнина и студ, и неизменното тежко тупане на копитата изпълваха сетивата ми.