Гонитбата на Шута

Не издадох интерес. Станах и се върнах в зимника. Излязох с още сирене. Седнах на масата, отчупих внушително парче и го сложих пред котарака. Той го погледна, после — мен. Взеха една жена.

Лейди Шън.

Не ме интересуват имената на хора. Но може да е и тя. Наведе глава и почна да яде.

— Момичето, което ти обеща риба и наденици. Те… нараниха ли я?

Той похапна от сиренето, изправи се и после изведнъж реши да почисти предните си лапи. Зачаках. След малко ме погледна. Одрасках я веднъж. Силно. Тя го понесе.

Наведе се пак над сиренето. Болката не е това, от което се страхува. Олюлях се на ръба между утешението и ужаса.

Оставих го да яде и се върнах в кабинета на имението. Момчето не помръдна, когато сложих последното дърво в огъня. С въздишка взех влажното наметало на Сенч и фенера, който бях прибрал преди това от слугата портиер. Запалих го отново и го понесох по коридора.

Мислех да взема дърва за огъня, но когато излязох в ясната нощ, умът ми се проясни. Хапещият студ ме сграбчи и ужасната отпадналост, която размътваше ума ми, отстъпи малко пред физическата болка. Закрачих към изгорелите развалини от конюшните ми. Прекосих алеята пред Върбов лес. Снегът бе паднал наскоро. Нямаше следи, които да разчета. Обиколих в широки кръгове около конюшните и след това между къщата и конюшните, търсех следи от шейна. Но пресният сняг бе загладил всички дири на малки трапчинки. Следите, които бяха оставили плазовете, бяха неразличими от дирите на колите и фургоните, които използвахме в имението. Тръгнах в тъмното по дългия път към Върбово. Някъде тук Нас беше кървял и някъде тук Пчеличка беше пленена. Но не намерих никаква следа и от двете събития. Намерих само дирите от моя кон и отпечатъците от копитата на коня на Силдуел. Никакви други. Никой не беше идвал насам от дни. Падащият сняг и вятърът бяха заличили всички следи от преминаването на нападателите толкова гладко, колкото и магията, която бе замъглила спомените на хората ми за тях.

Постоях малко, загледан в тъмното. Вятърът смразяваше и вцепеняваше тялото ми. Къде бяха отвели детето ми и защо? Каква полза имаше да съм принц, след като бях безпомощен като окаяно копеле?

Обърнах се и тръгнах бавно към имението, все едно вървях срещу ледена виелица. Не исках да ида там. С всяка стъпка се чувствах все по-обезсърчен. Бавно отидох до една от купчините дърва за огрев и напълних наметалото с достатъчно цепеници за остатъка от нощта. Затътрих се към дома.

12.

Шайсим