Гонитбата на Шута

Непрекъснато ми беше студено, макар че бях добре загърната в кожи и халати. Когато вдигаха палатките през деня и ми казваха да спя, бях толкова простинала, че не можех да отпусна мускулите си. Но студът, който усещах, нямаше нищо общо с тялото ми. Мисля, че беше същият студ, който бе вцепенил Шън. Беше вцепенена като лед над езеро. Дори когато се движеше, вървеше като вкочанен труп. Не говореше и почти не се грижеше за себе си. Едно от момичетата на Дуалия се нае да загръща Шън в тежко наметало от бяла козина. Същото момиче, Одеса, слагаше храна в ръцете ѝ или тикаше глинена чаша с гореща супа в шепите ѝ. След това понякога Шън ядеше, а понякога седеше и държеше чашата, докато супата не изстинеше и не лоясаше. Тогава Одеса взимаше чашата и изсипваше супата в общия котел. А Шън, студена и с празен стомах, пропълзяваше обратно по одеялата и кожите до отсрещния ъгъл на палатката.

Одеса имаше дълга тъмна коса, тънка и разрошена, светла почти бяла кожа и очи с цвета на пресечено мляко. Едното ѝ око блуждаеше. Долната ѝ устна беше провиснала. Трудно ми беше да я гледам. Изглеждаше болнава, но въпреки това се движеше все едно е здрава и силна. Пееше тихо, докато яздеше белия си кон до шейната, а понякога се смееше високо с приятелите си в нощта. И все пак имаше нещо неправилно в нея, все едно се беше родила недовършена. Стараех се да не се вторачвам в нея. Струваше ми се, че всеки път, когато все пак извърна глава към нея, блуждаещото ѝ око вече гледа към мен.

Денем лагерувахме в гората, обикновено далече от пътя. Дори в най-тъмната нощ, когато падаше сняг и духаше вятър, впряговете и ездачите напираха напред. Един от бледите хора винаги водеше и останалите го следваха неотклонно. Някаква смътна частица от ума ми размишляваше, че вървят по дирите, които са оставили на идване, връщат се така, както са дошли. Мъчех се да разсъдя откъде са дошли и защо, но мислите ми се бяха сгъстили като изстинала каша.

Бяло. Имаше толкова много бяло. Пътувахме през свят, загърнат в бяло. Сняг падаше почти ежедневно, смекчаваше и оглаждаше земята. Когато духаше, вятърът извайваше снега на падини и могили, бели като лицата на следовниците на Дуалия. Палатките им бяха бели и много от халатите и одеялата бяха бели, и мъглите, които сякаш набъбваха и разцъфваха около нас, бяха бели. Конете им бяха бели и мъгливо сиви. Очите ми винаги бяха уморени. Трябваше да ги присвивам, за да различа очертанията на хората от общата белота на ледения свят.

Говореха си един на друг, но разговорите им течаха покрай мен и нямаха повече смисъл от звука на плазовете на шейната, хлъзгащи се по снега. Езикът, на който говореха, се къдреше и изливаше, думите се сливаха една с друга и гласовете им се извисяваха и спадаха, сякаш си пееха думите един на друг. Научих няколко от имената им, но само с повторение. Името, което ми дадоха, беше Шайсим, един такъв шиптящ, треперещ звук. Или малцина от тях говореха моя език, или не смятаха за достойно да се опитват да ми говорят. Говореха над мен и покрай мен, докато ме гонеха от шейната в палатката и обратно. Слагаха купи с храна в ръцете ми и после ги прибираха. Не ми даваха почти никакво усамотение, макар да имаха благоприличието да позволяват на двете с Шън да се отдалечим от тях, когато трябваше да облекчим напрежението в мехура или червата си.

След като се бях застъпила за Шън, не оспорваха това, че искам да съм до нея през цялото време. Предпочитах да спя до нея, а през деня тя се возеше близо до мен в голямата шейна. Понякога Дуалия, Одеса и човекът-мъгла, Винделиар, се возеха с нас. Понякога яздеха коне или някой от тях сядаше отпред до коларя. Не ми харесваше да са близо до мен, но все пак се чувствах по-сигурно, когато се возеха в шейната. Говореха си с тихи гласове, сливащи се в хармония със звука на скърцащата сбруя, копита и шептящи плазове. Когато ги нямаше, тъмнината се сгъстяваше. Няколко пъти излязох от замайването си и разбрах, че войниците яздят около шейната. Някои от тях гледаха вторачено Шън все едно, че бяха кучета, които кръжат около изоставена маса и се мъчат да решат дали смеят да грабнат кокал, оставен на някое блюдо. Тя като че ли не ги виждаше, но от това кръвта ми изстиваше. Имаше един с коса с цвета на зрял жълъд; точно него забелязвах най-често, защото два-три пъти се приближи и яздеше сам до шейната. Другите винаги идваха по двама или трима, за да позяпат Шън и да си говорят и да се смеят грубо. Гледаха известно време нея или мен. Тогава се опитвах на свой ред да ги гледам втренчено, но беше трудно, понеже мислите ми бяха размътени и размекнати. Скоро лицата им се изглаждаха, устите им понякога провисваха леко отворени, а след това те изоставаха, за да се върнат при войниците, които яздеха зад нас. Момчето-мъгла им го правеше това, мисля.