Гонитбата на Шута

Пътувахме през дългите зимни нощи, в най-тъмните часове, когато повечето хора спят. Два пъти, когато излязохме от гората към някакъв селски път, видях хора, които яздеха покрай нас. Видях ги, но не мисля, че те ни видяха. В ума ми витаеха стари приказки за светове, които се забърсват в нашия, но само го докосват за миг. Беше точно така, сякаш мътно стъкло ни отделяше. Изобщо не ми хрумна, че трябва да извикам за помощ. Това беше животът ми сега, да седя в шейната на Дуалия и да ме откарват някъде през някакъв снежен свят. Животът ми бе поставен на тясна диря и се движех по нея сигурно като куче, следващо миризма.

Нощем с Шън споделяхме един ъгъл в голямата палатка. Бих приела с охота гърба ѝ, притиснат в моя, защото дори на купчините кожи и под тежките халати изпитвах студ. Мисля, че на Шън ѝ беше също толкова студено, но когато веднъж се превъртях в съня си към нея, тя нададе къс рязък писък, който събуди и мен, и Дуалия и Одеса. Шън не каза нищо, но се отдръпна колкото се може по-далече от мен, като издърпа повечето кожи. Не се оплаках. Не беше нещо, за което да възразя, не повече, отколкото възразявах за воднистата тъмна супа, която придружаваше всяко хранене, или за начина, по който Одеса вчесваше мръсната ми коса и разтриваше мазила в дланите и ходилата ми на разсъмване, преди да легнем да спим. Ръцете ѝ бяха студени, тъй че и мазилото беше студено, но не можех да намеря воля да ѝ се възпротивя.

— Да не се напука кожата ти, Шайсим — казваше тя и думите излизаха меки и влажни от устата ѝ, която така и не се затваряше съвсем. Допирът ѝ ме смразяваше все едно, че самата Смърт галеше ръцете ми.

Тъй че суровите дни бързо станаха нещо обичайно. Пленничеството ми ме замайваше. Не задавах въпроси, нито говорех на похитителите ми. Возех се в пълно мълчание, твърде объркана, за да възразя, че са ме похитили. Спирахме и ме оставяха в шейната, докато помагачите на Дуалия щъкаха наоколо като мравки. Палеха се огньове и се вдигаха палатки. Щурмоваците на Елик си имаха свои палатки, в техен си бивак недалече от нашия. Хората на Дуалия готвеха и им носеха храна в един трикрак котел, но войниците и бледите хора никога не ядяха заедно. Чудех се дали капитан Елик ги държи отделно от нас, или Дуалия настоява за това. Когато храната станеше готова, ме викаха от шейната. Хранеха ме, всички спяхме през късия зимен ден и щом вечерният мрак се сгъстеше, ставахме, хранехме се отново и тръгвахме на път.

В едно снежно утро няколко дни след началото на пътуването ни привърших храната в купата си. Не исках рехавия кафяв бульон, който ми дадоха да изпия, но беше топъл и бях жадна. Изпих го и още щом глътнах последната глътка, усетих, че стомахът ми възропта. Станах и тръгнах след Шън, която явно имаше същия проблем. Тя ме заведе малко по-далече от лагера, до едно място с храсти, отрупани със сняг. Клекнах зад тях, за да се облекча, когато тя изведнъж ми заговори:

— Трябва да си по-внимателна. Те мислят, че си момче.

— Какво? — Бях толкова изненадана, че най-сетне проговори, колкото и от думите ѝ.

— Шшт! Говори тихо. Когато идваш с мен да пишкаш. Трябва да постоиш малко и да потършуваш в панталоните си все едно, че пишкаш, а после да се отдалечиш малко и да клекнеш за истинското. Всички те вярват, че си момче, нечий изгубен син. Това е единственото, което те спаси, мисля.

— Спаси ме? От какво?

— От онова, което сполетя мен. — Всяка дума се откъсваше с мъка от устата ѝ. — От изнасилването и боя. Ако разберат, че не си момче, не си изгубеният син, ще ти направят същото. Преди да убият и двете ни.

Сърцето ми забуха в гърдите и в гърлото ми. Имах чувството, че не мога да си поема дъх.

— Знам какво си мислиш, но грешиш. Не си твърде малка, за да ти се случи. Видях как един от тях подгони едно от слугинчетата в кухнята, след като излязоха от където се бяха крили. Чух я да пищи.

— Коя? — Изхвърлих думата с малкото въздух, който ми беше останал.