Гонитбата на Шута

Вървях през стените на Върбов лес. Шепотът Умение забрави, забрави, не се е случило, не са мъртви, нито са си отишли, тях никога не ги е имало, бе като леден вятър в лицето ми. Изсмукваше волята ми да върша каквото и да било, освен най-основни задачи. Отчаяно копнеех да дремна край топъл огън с меко одеяло, или може би да изпия чаша греян сайдер, за да ме отпусне в сън. Отърсването от този импулс бе като да издърпам ръкава си от скубещи призрачни пръсти.

Вратите на личния ми кабинет бяха леко хлътнали, изящното дърво около резетата — разцепено. Намръщих се. Не беше заключен, само залостен с резето. Не беше имало нужда от този погром — той бе причинен от беса на развилнели се зверове.

Влязох и огледах, както не бях правил всъщност никога. Смътната зимна слънчева светлина проникваше като изпънат пръст там, където пердетата не бяха съвсем дръпнати. Падаше като посичащ меч по разбитото ми писалище. Минах покрай двете стойки за свитъци, подпрени пиянски една на друга. Меча на Искрен, който бе висял от толкова дълго време над полицата на камината, го нямаше. Разбира се. Дори най-простият войник щеше да разпознае качеството му. Жегна ме болка, но бързо затворих сърцето си за тази загуба. Мечът на Искрен не беше детето ми. Беше просто вещ. Пазех спомена за човека и дните от живота си, които ми беше дал. Триптихът с Нощни очи, Шута и мен стоеше на мястото си в центъра на лавицата, привидно недокоснат. Подаръкът на Шута за мен преди да замине за Клерес, онзи, който го беше довел до „измяната“ му към мен. Не можех да понеса вещата му полуусмивка.

Не погледнах да видя какво още е счупено или откраднато. Отидох до писалището си, отворих чекмеджето докрай, бръкнах и извадих кутията, наместена плътно зад него. Отворих я. Второто отделение побираше запушеното гърненце с елфова кора. Извадих го и понечих да върна кутията в скривалището ѝ в разбитото писалище. Вместо това я пъхнах под мишницата си и пуснах чекмеджето на пода. Улових се, че не мисля за нищо, докато се връщах към кабинета на имението. Забрави, забрави, забрави, барабанеше в ума ми песента. Събрах волята си, за да вдигна преграда Умение срещу нея. В мига, в който се намести, усетих как ме заля паника. Пчеличка беше отвлечена, а нямах никаква представа къде да я търся. Подтикът да направя нещо, каквото и да е, ме удари като камшик. Но наркотикът в ръката ми беше най-многото, което можех да направя точно сега, и изпитах срам от това. За малко да се върна към шепнещото забрави, забрави

. Вкопчих се в гнева си и в страха си и ги стиснах здраво, като меч. Усети болката и усети яростта. Какво можеше да е моят страх спрямо онова, което понасяше тя?

Над огнището в кабинета висеше котле. Чух съскането на вряща вода. Настойчивост седеше унило до огъня. Скулите му бяха зачервени, но устата му беше стегната и побеляла от болка. На един поднос имаше чайник и чаши. Някой в кухнята беше изпратил и сладки. Приятен щрих. Спомни си една нощ на ужас и след това, о, ям и едно сладкишче с него. Сенч взе кутията от ръцете ми, отвори я и огледа намръщено съдържанието. Не поднесох извинения, че си угаждах понякога с него. Отвори бурканчето с елфова кора и разтри малко в ръката си.

— Стара е. — Вдигна очи към мен като недоволен учител.

— Не е точно прясна — признах. — Но ще трябва да свърши работа.

— Ще свърши. — Той пусна щедра доза в чайника и ми го подаде. Свалих котлето от пламъците и налях вряла вода. Познатата някога миризма на елфов чай се надигна, а с нея — и стотици спомени за това колко често го бях пил. Имало беше време, когато усилието да боравя с Умение ми бе причинявало пулсиране в главата, гадене и замайване, петна и резки светлина заиграваха пред очите ми и всеки звук беше ново жегване на ужасна болка. Едва след като котерията неволно беше развихрила онова драматично изцеряване над мен, бях започнал да мога да прилагам магията без почти никаква болка. Така и не бях разбрал дали да виня за предишните си страдания боя, който ми беше нанасял Майсторът на Умението Гален, или магическата преграда, която бе поставил на ума ми и която ме беше замъглила и накарала да повярвам, че нямам никаква дарба за Умението и никаква лична стойност за света. Но до онова изцеряване елфовата кора бе моята утеха след сериозни сеанси с Умение.

— Остави я да се запари — посъветва ме Сенч и ме върна рязко към настоящето. Оставих чайника на подноса. Почти в същия миг Фицбдителен се върна.

— Пратих човек и му казах да вземе допълнителен кон. Не можах да му дам точните упътвания до Хълма на бесилото, но съм сигурен, че всеки в Крайречни дъбове ще може да му посочи пътя.