Гонитбата на Шута

Възможно ли бе на Сенч да му е убягнал дълбокият потрес, изписал се на лицето на Лант? Зачудих се какво ли може да е станало между него и Шън вечерта, когато бяха останали будни до толкова късно. Реших, че никога няма да пожелая да го науча.

— Продължи — напомни му Сенч. Писарят беше вдигнал ръка пред устата си. Когато я махна, устата му потрепери за миг, преди да се овладее. Опита се да изправи рамене, после изохка от раната си. Сенч ме погледна. — Валериан и върбова кора — помоли ме.

Взех чашата на Лант и направих поискания чай, докато слушах.

— Ами, тъкмо бях укротил учениците си, когато чухме шумове. Не се разтревожих, но бях озадачен. Помислих, че може да е някаква препирня между слугите, с хвърляне на съдове. Казах на учениците да останат в стаята и да учат и излязох в коридора. Скоро разбрах, че звуците идват от предния вход, а не от кухните. Чух как Ревъл извика и затичах натам. Когато стигнах до антрето, видях Ревъл и двама от младите слуги. Мъчеха се да задържат вратите затворени, но някой блъскаше по тях и викаше. Помислих, че може би са някакви пияни. После някой напъха меч през процепа на вратата и промуши едното момче в ръката. Извиках на Ревъл да задържи вратата, докато доведа помощ. Отидох да намеря меч, виках на слугите да предупредят Шън и да се въоръжат. Взех стария меч, който стоеше тук, над лавицата. И изтичах обратно. — Облиза устни. Погледът му се зарея.

— Фиц — каза тихо Сенч. — Може би още малко елфова кора в онази смес.

Преди да съм успял да реагирам, Настойчивост вече беше станал и беше взел чайника. Взе чашата на Лант от ръката му и добави от отварата с елфова кора. Лант изчака съвсем неподвижно. Сенч стоеше зад него. Наведе се и каза тихо:

— Сине, вземи чашата. И я изпий.

Лант се подчини на баща си. Този път лицето му почти не се промени, когато я остави на пода.

— Никога не съм бил боец. Знаеш го. И двамата го знаете! — Признанието му прозвуча по-скоро като обвинение. След това гласът му отпадна. — Просто не съм. Приятелски двубой с учебни мечове в летен ден и синините след това е едно. Но когато се върнах на бегом, вратата вече беше поддала. Видях как Ревъл се олюля покрай мен, хванал се за корема. А едно от момчетата беше на пода, в локва кръв. Другото се опитваше да задържи нападателите с ножа си. Първият, който нахлу през вратата, се изсмя и го посече. А после бях само аз в коридора, първо срещу един, после трима, а след това бяха поне шестима. Опитах се да се бия. Наистина. Виках за помощ и се опитвах да се бия, но това не беше фехтовка, мъж срещу мъж. Нямаше никакви правила! Влязох в бой с един и напред излезе втори. Успях да задържа моя, но преддверието е широко. Нападателите просто ни заобиколиха и чух как затичаха по коридорите зад мен. И чух писъци, и чупене на разни неща. А мъжът срещу мен просто се смееше.

Сведе поглед.

Рискувах с предположение.

— Някой зад теб те нападна? Повали те в безсъзнание?

— Не. Никой не ме докосна. Пуснах меча на пода. А двамата мъже, с които се бях бил, просто стояха и ми се смееха. Единият ме бутна силно, когато минах покрай него, и ми беше все едно. И излязох навън, и застанах в снега пред къщата. Все още не знам защо.

Внушение с Умение? — Мисълта на Сенч леко се отърка в моята.

Кимнах. Нямах желание да правя нещо повече. За да се свържа с него с Умение, трябваше да смъкна стените си и да пропусна онази мъгла на забрави, забрави, забрави. Нямаше да забравя.

— Не се тревожи за онова, което не знаеш — посъветвах го кротко. — Очевидно е действала магия. Нямало е как да ѝ устоиш. Просто ни кажи каквото знаеш.

— Да — отвърна той с неохота. Но клатеше глава за „не“.

— Искаш ли още елфова кора? — попита Сенч.

— Не. Спомням си случилото се онзи ден и в дните след това. Не го разбирам, но си го спомням. Просто ме е срам да го изрека на глас.

— Лант, ние с Фиц сме имали своите поражения. Били сме изгаряни, отравяни, пребивани. И да, били сме пердашени с Умението, правили са ни на глупаци и сме правили неща, които ни е било срам да признаем. Каквото и да си или да не си направил, няма да мислим лошо за теб. Ръцете ти са били вързани, дори и да не е имало въже, което да видиш. Ако ще спасяваме сестра ти и малката Пчеличка, трябва да оставиш гордостта си настрана и просто да ни кажеш каквото знаеш.

Гласът на Сенч звучеше утешително. Бащински глас. Нещо цинично в мен се зачуди дали и към мен щеше да е толкова милостив, но бързо прогоних тази мисъл.

Отне му известно време. Лант се люшна веднъж-дваж в стола си, покашля се и не каза нищо. Когато отново заговори, гласът му бе по-висок и напрегнат.