Гонитбата на Шута

— Стоях с другите вън на снега. От къщата излизаха хора, идваха и заставаха до мен. Имаше няколко мъже на коне, но нямах чувството, че те ме държат там. Страхувах се от тях, но най-вече се боях да направя нещо, освен да стоя там с другите. Не. Не беше страх, не беше неохота дори. Просто ми се струваше, че това, което правя, е единственото възможно нещо, което може да правя. Всички бяха там, трупаха се наоколо. Никой не се противеше. Дори ранените просто стояха, макар да им течеше кръв. — Отново замълча, докато умът му се връщаше назад.

Булен почука на вратата.

— Сър? Много съжалявам, че ще ви разочаровам. Слязох долу до къщите, където живеят работниците от конюшните. Никой от тях няма никакъв спомен за момче на име Настойчивост, нито признава, че е от неговото семейство.

Почувствах се като пълен глупак. Погледнах момчето. Очите му бяха помръкнали от скръб. Заговори тихо:

— Третата къща е. Има талисман над вратата, от една странстваща вещица, за късмет. И дядо ми направи чукало на вратата от конска подкова. Майка ми се казва Прилежна.

Булен кимаше. Поправих поръчката си:

— Не ѝ споменавай изобщо за сина ѝ. Кажи ѝ, че искаме да поговорим с нея, да видим дали ще поеме някои нови задачи в кухнята.

— О, това ще ѝ хареса — каза тихо Настойчивост. — Все молеше татко да ѝ направи пещ зад къщата.

— Добре, сър. А икономът Диксън каза да ви предам, че гвардейците ядат всичко, което им падне пред очите. Тъй като килерите ни не бяха заредени добре тази есен…

Преди нападението килерите ни пращяха от провизии.

— Кажи му да прати човек с фургон до Върбово и да зареди каквото смята, че ни трябва засега. Следващия пазарен ден може да се разходи до Крайречни дъбове. Ще го уредя с търговците по-късно.

— Добре, сър. — Булен хвърли притеснен поглед към Фицбдителен. Беше му служил съвсем за кратко, но между двамата младежи явно вече имаше връзка. — Има ли нещо, което мога да донеса за писар Лант?

Лант дори не го погледна. Сенч поклати мълчаливо глава и Булен излезе.

— Лант? — тихо каза Сенч.

Фицбдителен си пое дълбоко дъх и подхвана отново разказа си, сякаш беше тежко бреме.

— Всички бяхме там. Изведоха и Шън, и слугинята ѝ. Помня, че забелязах, че Шън се биеше с тях, защото никой друг не го правеше. Риташе и крещеше на мъжа, който я влачеше. После отнякъде в ръката ѝ се появи нож и тя прободе ръката му. За малко щеше да се отскубне. Той я сграбчи за рамото и я зашлеви толкова силно, че тя падна. Все пак трябваше да измъкне ножа от ръката ѝ. Бутна я към нас и се отдалечи. После тя се огледа и когато ме видя, затича към мен. Крещеше: „Направи нещо! Защо никой не прави нищо?“ Прегърна ме, но аз просто стоях там. После ме попита: „Какво ти е?“ А ми нямаше нищо. Всичко сякаш си беше наред. Казах ѝ, че трябва просто да стоим с другите. Точно това исках да правя. А тя попита: „Ако това искат да правят, тогава защо стенат?“ — Замълча и преглътна. — Слушах ги. И да, стенеха. Стенеха и плачеха, но някак несвързано. И осъзнах, че и аз правя същото.

Само Шън се беше съпротивлявала. Защо? Обучението, което ѝ беше осигурил Сенч, ли я бе направило по-смела от другите? Не бях наемал слуги заради уменията им с оръжие, но бях сигурен, че ратаите ми от конюшните са виждали доста кръчмарски свади в живота си. Но никой не се беше съпротивлявал. Освен Шън. Погледнах Сенч. Той не каза нищо и реших да отложа въпроса си за по-късно.

— Войниците на конете започнаха да ни викат: „Сядай долу, сядай долу.“ Някои крещяха на халкидски, други — на нашия език. Аз не седнах, защото вече бях много премръзнал, а на земята имаше сняг. И чувствах, че докато стоя с другите на обръщалото за впрягове, правя каквото трябва да правя. Един от мъжете започна да сипе закани. Търсеше някого, бледо момче, и каза, че ще убие всички ни, ако не му го предадем. Не знаех за такова момче и май никой друг не знаеше. Дъб беше там, когото бяхте наели за слуга. Той беше рус, но не и момче. После някой каза на един от мъжете, че той е единственият русоляв, който работи във Върбов лес. Стоеше недалече от мен. И мъжът, който питаше, подкара коня си към Дъб, погледна го отгоре и посочи. „Той ли?“ — извика на онзи, другия. Беше облечен целият в бяло и макар да приличаше на процъфтяващ търговец, лицето му беше момчешко. Поклати глава и мъжът на коня изведнъж се ядоса. „Не е той!“ — викна на другите, а после се наведе и посече с меча си Дъб през гърлото. И той падна в снега, кръвта бликна от раната. Вдигна ръка към гърлото си, сякаш можеше да я спре. Но не можа. Гледаше право към мен, докато умря. Кръвта вдига пара, когато денят е толкова студен. Не го бях знаел. А аз само гледах…

Преглътна и продължи:

— Но не и Шън. Тя крещеше, проклинаше мъжа на коня и се заканваше, че ще го убие. Понечи да затича към него. И не знам защо, но я хванах за ръката и се опитах да я задържа. Започнах да се боря с нея. И един мъж на кон се приближи и ме изрита в главата, тъй че я пуснах. После той се наведе и ме прониза с меча си. И се смееше, докато падах върху тялото на Дъб. Кръвта му още беше топла. Помня това.