Гонитбата на Шута

— Мислиш ли, че имаме достатъчно елфова кора да направим чай за всички във Върбов лес? Дори някой куриер да донесе и моите запаси? Фиц, с всяка минута, с всеки час Пчеличка и Шайн може да са в още по-голяма опасност. Най-малкото се отдалечават от нас. В най-лошия случай… е, отказвам да мисля за най-лошото. Но трябва да разберем какво се е случило, след като Лант е загубил съзнание. И двамата знаем, че следите им вече са напълно заличени, при целия този сняг и вятър. И щом нападателите могат да накарат хората на Върбов лес да забравят какво се е случило тук, могат ли да накарат хора да забравят, че са ги видели да минават? След като нямаме известия за чужденци в тази част на Бък, смятам, че е възможно. Тъй че единствената ни надежда е да открием кои са и какви са били плановете им. Дошли са отдалече и явно са имали много добре обмислени планове да получат нещо. Какво?

— Кого — поправи го Лант. — Искаха едно бяло момче.

— Неочаквания син — промълвих. — От Белите прорицатели. Сенч, Шутът ми каза, че затова е бил изтезаван. Слугите търсят следващия Бял пророк и са мислели, че Шутът ще знае къде да го намерят.

Почукване на вратата ме накара да се обърна натам. Булен пъхна глава в стаята.

— Сър, доведох я.

— Покани я.

Щом Булен отвори вратата и жената влезе, Настойчивост скочи и я зяпна. Видях как устната му потрепери.

Сигурно бях видял майка му при първото ми идване във Върбов лес, но оттогава пътеките ни едва ли се бяха пресичали много. Беше типична жена от Бък, с къдрава черна коса, стегната с дантелена мрежичка на тила, и с меки кафяви очи. Беше стройна за жена на годините ѝ и с хубави, макар и скромни дрехи. Приклекна в реверанс и учтиво, но нетърпеливо попита за поста в кухнята. Оставих на Сенч да отговори.

— Този младеж, който работеше в конюшните, каза, че имате репутация на великолепна пекарка.

Прилежна се усмихна вежливо на Настойчивост, но не издаде с нищо, че го познава. Сенч продължи:

— Разбрах, че живеете в къщите, използвани от ратаите в конюшните. Разследваме пожара, станал вечерта на Зимния празник. Хора са загинали в онзи пожар и се опитваме да получим точно описание как е могъл да започне. Познавате ли някой от работниците в конюшните?

Такъв пряк въпрос. Все едно някой тръсна черен парцал зад очите ѝ. Имаше един момент, в който тя сякаш не ни виждаше, нито беше в стаята с нас. След това поклати глава.

— Не, сър. Не мисля.

— Разбирам. И се държа невъзпитано, да ви разпитвам в такъв студен ден и да не ви предложа никакво удобство. Заповядайте. Седнете. Имаме сладки. Да ви налея чаша чай? Специален сорт е, от самия замък Бъкип.

— Ами, благодаря ви, сър. Много мило от ваша страна. — Булен ѝ донесе стол и тя седна на него много внимателно, оправи полите си и докато Сенч ѝ наливаше чай, подхвърли: — Знаете ли, може да попитате Хотърн, в края на уличката. Момчето ѝ работи в конюшните; те може да знаят.

Сенч ѝ поднесе чашата лично.

— Може да е малко силен. Кажете, ако искате малко мед.

Тя се усмихна и взе хубавата порцеланова чашка.

— Благодаря ви — отрони и отпи. Присви устни, изненадана от горчивината, но се усмихна. — Силничък е — каза учтиво.

— Тонизиращ е — каза ѝ Сенч. — Харесва ми живостта, която сякаш ми дава, особено в мразовита зимни дни. — Удостои я с най-чаровната си усмивка.

— Наистина ли? — попита тя. — На моята възраст малко от него ще ми дойде добре!

Усмихна му се в отговор и отпи втора глътка. И лицето ѝ внезапно се промени. Чашката задрънча на чинийката, щом ръката ѝ започна да трепери. Сенч бързо я измъкна от разтрепераните ѝ пръсти. Ръцете ѝ се вдигнаха към устата, а след това тя скри с тях лицето си. Преви се напред, започна да се тресе и първият звук, който излезе от гърлото ѝ, не беше на плачеща жена, а предсмъртен животински вой.

Настойчивост полетя през стаята. Коленичи пред нея и я прегърна със здравата си ръка. Не ѝ каза, че всичко ще е наред. Нищо не каза, а само опря буза до нейната. Никой в стаята не проговори, докато тя продължаваше да ридае скръбно. След малко вдигна глава, прегърна сина си и рече:

— Аз те отпратих. Как можеш изобщо да ми простиш? Беше всичко, което ми бе останало, а аз те изпъдих!

— Сега съм тук. О, мамо, благодаря на Еда, че ме познаваш. — Вдигна глава и ме погледна. — Благодаря ви, сър. Върнах си мама! Благодаря ви!

— Какво стана с мен? — простена тя разтреперано.

— Лоша магия — утеши я синът ѝ. — Същата лоша магия, която сполетя всички тук. Накара всички да забравят какво се случи вечерта на Зимния празник. Всички освен мен. — Свъси вежди. — А защо не и мен?

Двамата със Сенч се спогледахме мълчаливо. Никой от нас нямаше отговор.

Шишко заговори тихо:

— Щот’ не си бил с другите. Когато са им казали да пеят забравящата песен. Тъй че не са могли да те накарат да забравиш. И изобщо не чуваш песента. Никакви песни. — Изглеждаше тъжен за момчето.

Булен — бяхме забравили, че е в стаята — взе чашата от ръцете на Сенч, доля я до ръба и без да каже и дума, я изпи. След миг пребледня и седна на един стол.