Гонитбата на Шута

Дъб. Млад мъж, нает да помага в сервирането на вечерите. Усмихнат младеж, необучен да сервира в голяма къща, но винаги се усмихваше, и толкова горд с новата си ливрея. Дъб, безжизнено тяло, леещо кръв по снега. Беше дошъл при нас от Върбово. Дали родителите му все още се чудеха защо не е отишъл да ги навести?

Откъм вратата се чу шум. Оказа се Шишко, носеше блюдо, пълно със сладкишчета със стафиди. Усмихваше се, докато ни ги предлагаше. Изглеждаше озадачен, когато Сенч, Лант и аз поклатихме глави. Настойчивост си взе едно, но го задържа в ръката си. Шишко се усмихна и седна на камината с блюдото в скута си. Много внимателно си избра едно. Простичката му радост прониза сърцето ми. Защо не можеше момиченцето ми, моята Пчеличка, да седи сега там с цяло блюдо сладкишчета само за нея и без никакви грижи?

Лант беше замълчал, намръщил чело. Вдигна очи към Сенч, сякаш за да разбере какво мисли старецът за думите му. Лицето на Сенч беше безизразно.

— Продължавай — каза му спокойно и твърдо.

— Не помня нищо след това. Чак докато не се събудих много късно през нощта. Бях сам на алеята за впрягове. Тялото на Дъб го нямаше и беше съвсем тъмно, освен светлината от конюшните. Те горяха. Но никой не обръщаше внимание на пожара. Тогава изобщо не мислех за тези неща. Не забелязвах нито че тялото на Дъб го няма, нито че конюшните горят. Станах. Чувствах се много замаян и болката в ръката и рамото беше ужасна, и бях толкова премръзнал, че целият треперех. Докретах вътре и отидох до стаята си. Булен беше там и каза, че се радва, че ме вижда. А аз му казах, че съм ранен. И той ме превърза и каза, че старата Рози, бабата на овчаря, била в имението и лекувала. И тя дойде и се погрижи за рамото ми.

— Булен не отиде ли до Върбово да доведе истински знахар? Или до Крайречни дъбове? — Сенч явно беше възмутен, че нечия баба се е погрижила за раната от меч на сина му.

Лант свъси вежди.

— Никой не искаше да напусне къщата и дворовете. И никой не искаше да идват никакви външни. Всички бяхме съгласни за това. Както бяхме съгласни, че някой сигурно се е напил и е запалил конюшните от немарливост. Но никой от нас всъщност не се интересуваше. Не можех да си спомня как бях ранен. Някои казваха, че е имало пиянска свада, други — че имало наранявания от пожара в конюшните. Но никой не беше наясно какво точно се е случило. И всъщност не ни интересуваше. Не беше нещо, за което да разсъждаваме. — Вдигна внезапно очи към Сенч. Пронизващ, умоляващ поглед. — Защо ми го направиха това? Как го направиха?

— Смятаме, че са наложили силно внушение над теб и останалите. А след това са ви внушили да го подсилвате взаимно. Трябвало е да отказвате да помните, да не мислите за това, да сте негостоприемни към външни и да нямате никакво желание да напускате имението. Съвършеният начин да се прикрие случилото се тук.

— Моя ли е вината? Толкова слаб ли съм, че да могат да ми го направят? — Във въпроса му имаше дълбока болка.

— Не. — Сенч беше много уверен. — Не е твоя вина. Личност с много висока дарба в Умението може да наложи волята си над друг и да го накара да повярва почти във всичко. Това бе едно от най-добрите оръжия на крал Искрен срещу Алените кораби през войната. — И добави, по-тихо: — Никога не бях мислил, че ще видя да се използва така в границите на Бък. Нужна е огромна сила и Умение, за да се направи това. Кой ли има такова знание за магията? И такъв талант за нея?

— Аз мога да го направя — заяви Шишко. — Вече знам как. Правиш музика забрави, забрави

, и ги караш всички да пеят една и съща песен, непрекъснато. Не е трудно. Просто никога не се бях сещал за това. Мога да го направя, ако искате.

Никога не бях чувал толкова смразяващи думи. С Шишко сега бяхме приятели, но в миналото бяхме имали някои разногласия. В повечето случаи глупчото имаше щедро сърце. Веднъж, ядосан, беше доказал, че е способен да ме направи толкова тромав, че постоянно ожулвах пищялките си или си чуках главата в рамката на вратата. Магическата му сила далеч надвишаваше моята. Ако решеше, че трябва да забравя нещо, щях ли изобщо да разбера, че го е направил? Вдигнах глава и се спогледахме със Сенч. Видях същата мисъл в очите му.

— Не казах, че ще го направя — напомни ни Шишко. — Просто казах, че мога.

— Смятам, че да отнемеш нечии спомени е грешно и лошо — казах му. — Все едно да вземеш монетите на някого, или сладкишите му.

Езикът на Шишко се беше извил над горната устна. Това беше замисленото му изражение.

— Мда — отрони той мрачно. — Може би е лошо.

Сенч беше вдигнал чайника и го претегляше замислено в ръка.

— Шишко. Можеш ли да направиш песен, която позволява на хората да си спомнят? Не да ги принуждава да си спомнят, но която да им казва, че могат да си спомнят, ако искат.

— Не го прави все още! — намесих се. — Помисли и ни кажи, ако смяташ, че може да се направи. Но може би и това не бива да правим.