Гонитбата на Шута

А междувременно реших да съм колкото се може по-гъвкав. Вече бях създал достатъчно затруднения за Предан и Копривка. А имах чувството, че ще моля за доста помощ от тях и от кралската съкровищница. Щяха да го направят от обич към мен и Пчеличка, независимо от цената. Но за краля щеше да е трудно да ми заеме войниците, които щях да поискам, без някой да направи силна връзка между откраднатото дете на Том Беджърлок, нападението на Върбов лес и от дълго време липсващия Фицрицарин. Още по-трудно щеше да е със Сенч, трескав от раната и неспособен да приложи интелекта си към проблема. Най-малкото, което можех да направя, беше да не затрудня още повече политическото им кукловодство.

Политическо кукловодство! Бели скотове да държат детето ми в плен! Гневът набъбна в мен и усетих как сърцето ми забушува. Исках да се бия, да убия онези халкидци, както бях пронизвал, хапал и душил нападателите на Сенч.

Фиц? Има ли заплаха?

Нищо, Предан. Нищо. Нищо, в което да можех да се прицеля. Засега.

Когато излязох от стаята си, бях обръснат и косата ми беше изпъната назад в толкова воинска опашка, колкото можех да я стегна. Облеклото ми беше най-малко яркото от дрехите, които Аш бе заделил като подходящи за принц Фицрицарин. Носех простия меч на бедрото си — привилегия на ранга ми в Бъкип. Аш беше лъснал ботушите ми до блясък, а в голямата обица на ухото ми като че ли имаше истински сапфир. Къдравото полунаметало с дантела по ръбовете беше досадно, но бях решил, че трябва да се доверя на Аш и да се надявам, че такова глупаво облекло не е момчешка суета.

Коридорите на замъка, които бяха гъмжали от хора за Зимния празник, сега бяха по-тихи. Закрачих по тях уверено, като се усмихвах на всеки слуга, когото срещнех. Стигнал бях до стълбището, което щеше да ме отведе до етажа с кралските апартаменти и претрупаните стаи на Сенч, когато една висока жена внезапно се оттласна от стената, на която се беше подпряла. Сивата ѝ коса беше прибрана във воинска опашка и леката ѝ стойка ми подсказа, че е съвършено балансирана. Можеше да ме нападне или да избяга за миг. Изведнъж се усетих, че съм много нащрек. Тя ми се усмихна и се зачудих дали трябва да я убия, за да мина покрай нея. Заговори тихо:

— Здрасти, Фиц. Гладен ли си? Или си твърде горд вече, за да дойдеш с мен в столовата на гвардията?

Загледа ме и зачака. Мина време, докато паметта ми се върне назад през многото години.

— Капитан Фоксглоув? — предположих колебливо.

Усмивката ѝ се стопли и очите ѝ заблестяха.

— Чудех се дали ще ме познаеш след всички тези години. Далече сме от Чистия залив, и в разстояние, и във време. Но съм се хванала на бас, и то голям, че никой Пророк не забравя кой му е пазил гърба.

Мигновено протегнах ръка и стиснахме китки. Хватката ѝ беше почти толкова здрава като някога и изпитах огромна радост, че не е тук, за да ме убие.

— Много години минаха, откакто някой ме е наричал капитан. Но ти, ти в какво си се забъркал? Тази рана не изглежда да е на повече от седмица.

Опипах неволно раната.

— Унизителна история. Просто доста глупава среща с ъгъла на една стена.

Тя поклати глава.

— Странно, че прилича на удар от меч. Виждам, че това, което имам да ти кажа, щеше да е по-добре да се каже преди месец. Ела с мен.

Забавяне, изпратих късо и стегнато на Предан и Копривка. Капитан Фоксглоув иска да поговори с мен.

Кой? — попита Предан с тревога.

Пазеше майка ти в Битката на Чистия залив. Кетрикен сигурно я помни.

О.

Зачудих се колко знае за тази история и докато споменът ми за онзи кървав ден капеше в ума ми, закрачих до старата жена. Все още имаше изправената стойка на гвардеец и дългата крачка на човек, който може да измине мили в бърз марш. Но докато вървяхме, тя каза:

— Не съм капитан в гвардията от много години, принце. Когато Войната на Алените кораби най-сетне свърши, се омъжих и родих три деца, преди да стана твърде стара за раждане. А те на свой ред дадоха на мен и Червения Рос десетина внуци.

— Нямам внуци все още — отвърнах.

— Значи детето на лейди Копривка ще е първото?

— Първото ми внуче — потвърдих. Думите прозвучаха странно от устата ми.

Затрополихме надолу по стълбището един до друг и по някакъв странен начин се зарадвах на завистливите погледи, които ѝ хвърляха други слуги, докато ги подминавахме. Имаше време, когато приятелството с Копелдака не беше нещо за хвалене, но тя ми го беше дала. Слязохме до нивото на замъка, където се вършеше същинската работа, и продължихме покрай перачи с техните кошове с пране, чисто, както и мръсно, покрай пажове, крепящи отрупани с храна подноси, дърводелец и калфата му, и трима чираци, тръгнали да поправят нещо в замъка. Покрай кухните, където някога беше царувала Готвачката и ме беше направила свой фаворит въпреки политическите усложнения. Стигнахме до сводестата врата, която водеше към гвардейската трапезария, където врявата на гладни хора рядко секваше.