Гонитбата на Шута

Фоксглоув опря ръка на гърдите ми и ме спря. Погледна ме в очите. Косата ѝ беше сива и бръчки ограждаха устата ѝ, но тъмните ѝ очи блестяха както някога.

— Ти си Пророк и знам, че един истински Пророк помни дълговете си. Тук съм заради своите внучка и внук. Знам, че ще помниш дните, когато няколко думи от теб накараха мен, Сладкопойна и още няколко добри войници да напуснем гвардията на крал Искрен и да сложим пурпурното и бялото и знака с лисицата за нашата чуждоземна кралица. Помниш това, нали?

— Да.

— Тогава пригответе усмивка, сър. Вашето време е дошло.

Махна ми с ръка да тръгна пред нея. Влязох в помещението, изтръпнал от страх и готов за всичко. Но не и за това, че някой извика: „Хоп!“ и всички гвардейци изведнъж скочиха на крака. Пейки изскърцаха шумно на пода, след като ги избутаха назад. Една халба се разклати опасно, щом масата подскочи, но не падна. В помещението, пълно с изправени и застанали мирно мъже и жени, за да ме поздравят, се възцари тишина. Затаих дъх.

Преди много години кралят претендент Искрен беше направил герб за мен. Само аз трябваше да го нося. Представляваше еленът на Пророка, но с главата наведена за атака, вместо величествената поза, която щеше да носи синът на един крал. През него минаваше червената извивка, която ме бележеше като незаконен син, докато еленът признаваше родословието ми.

Сега стоях пред застанали мирно гвардейци и неколцина от тях носеха на гърдите си елена с ивицата. Жакетите им бяха в синьото на Бък, с червена ивица през гърдите. Зяпнах ги онемял.

— Сядайте, идиоти. Това все пак е просто Фиц — заяви Фоксглоув. О, как я забавляваше това, а когато няколко от младоците в залата ахнаха при безочието ѝ, тя го утежни още повече, като ме хвана за ръка и ме дръпна към едно място на една от дългите пейки на масата. — Бутни насам каната с ейл и малко от черния хляб и бялото сирене. Той може вече да седи на високата маса, но е отраснал на гвардейски порцион.

Тъй че седнах и някой ми напълни халба, и се зачудих как е възможно едновременно да ми е толкова хубаво, и странно, и ужасно. Дъщеря ми липсваше и беше в опасност, а аз седях тук и се хилех глупаво, докато една стара жена обясняваше, че е време да си имам лична гвардия, и макар че всичките ѝ други внуци били членове на охраната на Кетрикен, двамата ѝ най-млади все още не били положили клетва. Останалите гвардейци се настаниха на масата; подсмихваха се самодоволно един на друг заради това, че виждат „принц“ Пророк да споделя простата им храна. Не можеха да знаят, че рядко бях опитвал по-вкусна храна. Този черен хляб и сиренето, и ейлът, който се пенеше в халбата, бяха нещата, които ме бяха поддържали и в най-черните времена. Беше най-доброто пиршество, което можех да си представя в този странен миг на триумф.

Фоксглоув подкара към мен двама младоци, с ръка на рамото на всеки. Не можеше да са на повече от двайсет; момичето видимо се изпъна нагоре, мъчейки се да изглежда по-високо.

— Братовчеди са, но си приличат като палета от едно кучило. Това е Ясна, а това е Пъргав. Вече носят твоя знак. Ще им приемеш ли клетвите сега?

— Крал Предан знае ли за всичко това?

— Изрекох думите на глас, след като ги отпратих сбито с Умението към Предан. Мисълта е бърза. Той усети дилемата ми мигновено, а аз усетих насмешката му.

— Ако не знае, ще го научи — отвърна рязко Фоксглоув и няколко халби тупнаха на масата в съгласие. — Не помня да сте искали разрешение, преди знакът на бялата лисица да дамгоса гвардейски отряд.

— О, онова бяхте ти и Сладкопойна, не аз! — отвърнах и тя се засмя.

— Може би. Но аз го помня другояче. — После лицето ѝ стана сериозно. — А, Сладкопойна. Много бързо го даваше тя, нали? — Покашля се. — Бебенцата ми, извадете си ножовете и ги поднесете на Фиц… на принц Фицрицарин. Ще го направим по стария начин.

Стар беше, толкова стар, че не го знаех. Но тя ни поведе и други петима я последваха. Бодна лявата ми ръка малко над кокалчетата и щом кръвта ми закапа върху изпънатата длан на момчето, му каза:

— Кръвта на Пророците лежи на ръцете ти, за да я защитиш. Държиш живота му в ръцете си, сега и всеки път, когато извадиш меча си в негово име. Не я опозорявай, нито поставяй живота си пред неговия.

Имаше още и усетих как първо Предан, а след това Копривка се свързаха с мен, докато гвардейците, носещи моя знак, идваха при мен един по един. Заклеваха ми мечовете си и взимаха кръвта ми в своите ръце, докато се мъчех да си поема дъх и в същото време да запазя в някаква степен царствено спокойствие. Когато и последният се изправи и си взе заклетия меч, усетих лъх на Умение от Копривка. Това беше красиво.

Ще се обзаложа, че Фиц плаче като девица. Това — от Предан, леко язвително, но можех да усетя, че е трогнат също като Копривка.

Или плаче като мъж, който най-сетне е посрещнат у дома, отвърна рязко Копривка.

Какво да правя сега с тях? Бях малко замаян.