Гонитбата на Шута

Надеждата се разпали в мен при първата възможност наистина да направя нещо, вместо да се оплитам и да се измъчвам. Избутах всичко друго настрана. Всички онези мисли можеха да изчакат, докато не вземех отново Пчеличка в прегръдката си.

— Само ако сме много умни. Изключително умни. Ще е като онази игра на отгатване, която играят на пазара, с граховото зърно под една от трите орехови черупки. Трябва да решим кой път ще е най-умно да хванат и след това, че те със сигурност няма да хванат пътя, за който ние ще сме се досетили. И тогава трябва да помислим за пътя, който биха избрали, като пътя, който бихме сметнали за най-малко вероятно да го изберат, и да зачеркнем и него. Трябва да осуетим бъдещето такова, каквото те го знаят. Като ребус е, Фиц, а те имат много повече информация, отколкото имаме ние. Но има едно късче информация, което те може да имат, но не разбират. Може да знаят, че тя е наше дете, но нямат представа докъде сме готови да стигнем, за да я върнем.

Замълча. Хванал брадичката си с една ръка, обърна лице към светлината на огъня. Присви устни, сякаш устата го болеше. Вгледах се в него. Белезите на страните му се заличаваха, но силуетът му ми се стори някак не както трябваше да е. Извърна отново лицето си към мен. Движещото се злато в очите му бе като разтопен метал.

— Ще трябва да обмислим това, Фиц. Трябва да се опитам да изровя от паметта си всички пророчества и сънища за Неочаквания син. А не знам дали ще са от полза. Дали някое пророчество или някой сън наистина се отнася за Пчеличка? Или тя е случайна находка за тях, съкровище, открито, докато са търсили нещо съвсем различно? Дали ще разделят групата си и ще пратят някои в школата с Пчеличка, а другите ще продължат да търсят Неочаквания син? И дали откакто двамата с моя Катализатор променихме света, са пожънали нови пророчества от яслите си с Бели и частично Бели? Мисля, че е възможно. Как можем да надхитрим нещо такова? Как надхитряваме лисица, която знае всяка пътека и бърлога, след като те, изглежда, са способни да размътят ума на всеки свидетел, който би могъл да ни помогне?

Сянка на идея пробяга през ума ми. Преди да съм успял да я задържа, Шутът разби крехката ми мисъл.

— Хайде, върви! — Махна с ръка, за да ме пропъди. — Почини си малко или посети Сенч. Трябва да помисля сам.

Поклатих глава удивен. В рамките на един кратък разговор беше преминал от разтреперана уплашена развалина до това да ме освободи пренебрежително все едно че е мой крал. Зачудих се дали драконовата кръв влияе на настроението му също както на тялото му.

Шутът вече бе потънал в размисъл. Станах, скован от седенето, и слязох до стаята си. Аш беше идвал. Беше подредена безукорно, с прецизност, каквато самият аз нямаше да мога да постигна. Веселите пламъчета в камината чакаха да ги захраня. Дадох им една цепеница и седнах на стола пред огъня. Загледах го.

Шутът да е баща на Пчеличка? Нелепо. Безумна претенция на отчаян човек. Тя наистина приличаше на него. Понякога. Не толкова много. Но повече на него, отколкото на мен. Не. Беше невъзможно и нямаше да мисля за това. Знаех, че аз съм бащата на Пчеличка. Знаех го с пълна убеденост. Едно дете не може да има двама бащи. Нали? Някои кучки могат да раздвоят кучилото и кутретата да са от различни бащи. Но Пчеличка беше едно дете! Не. Едно дете не можеше да има двама бащи. Намеси се нежелан спомен. Предан беше заченат, като Искрен използва моето тяло. Имаше ли Предан двама бащи? Беше ли той толкова мой син, колкото и на Искрен? Отказах да мисля повече за това тази нощ.

Помислих дали да не си легна. Целият се бях схванал. Главата ми пулсираше. Челото ми беше набръчкано, но не от мисъл. Намерих огледалото в пътния сандък на лорд Фелдшпат. Сечът на челото ми представляваше набръчкан шев в кожата. Лечителят беше направил бодовете нескопосано. Да вадя конците сам щеше да е дълго и болезнено. По-късно. Измисли нещо друго. Нещо, което не боли.

Щях да сляза да си потърся храна, помислих си. Не. Принц Фицрицарин нямаше да се шляе посред нощ из кухните, за да търси студено печено или черпак супа от казана, пазена за охраната. Седнах на ръба на леглото. Или щеше? Кой можеше да предвиди какво би направил принц Фицрицарин? Отпуснах се и се загледах в тавана. Търпение, помислих си, не се беше променила, за да угоди на замък Бъкип, а беше запазила очарователната си ексцентрична същност. Усмихнах се съжалително. Нищо чудно, че баща ми я беше обичал толкова. Никога не се бях замислял как бе останала вярна на себе си въпреки ограниченията на дворцовия живот. Можех ли и аз да съм толкова свободен като нея някога? Да наложа собствените си правила в двора? Затворих очи, за да помисля над това.

19.

Стратегията