Гонитбата на Шута

… но островът е обкръжен от магия, тъй че само онези, които са били там, могат да се върнат там. Никой чужденец не може да намери пътя дотам. И все пак, рядко, раждат се бели деца и без изобщо да са били там, си спомнят пътя и досаждат на родителите си, докато не ги заведат там, за да отраснат бавно до мъдра старост.

На онзи остров, в замък, съграден от кости на великан, живее бяла ясновидка, обкръжена от слуги. Тя е предрекла всеки възможен край на света, а слугите ѝ записват всяка дума, която тя изрича, пишат я с мастило от птича кръв на пергамент, направен от кожа на морско влечуго. Казват, че слугите ѝ се хранят с плътта и кръвта на морски змии, тъй че да могат да си спомнят минали времена много преди собствените им раждания, и тях също записват.

Ако чуждоземец пожелае да отиде там, трябва да си намери за водач някой, който е роден там, и трябва да се постарае да вземе със себе си четири дара: един от мед, един от сребро, един от злато и един, направен от човешка кост. А тези от мед и злато не може да са прости монети, а трябва да са рядък накит, изработен с изкуството на ковачи. С тези дарове, всеки в кесийка от черна коприна, вързана с бяла панделка, пътникът трябва да се приближи до водача и да изрече следното заклинание: „С мед купувам словото ти, със сребро купувам мислите ти, със злато купувам спомените ти, а с кост обвързвам тялото ти, тъй че трябва да ме придружиш на път до земята на твоето раждане.“ Тогава онзи ще вземе от търсача четирите кесийки и ще му говори и ще си спомня вярно, и ще го отведе до родния си дом.

Но дори тогава пътят на странника може да не е лесен, защото макар водачът да е обвързан да го отведе до Клерестри, нищо не може да го обвърже да го отведе по най-правия път, нито да му говори просторечиво.

Разказ на менестрел от Външните острови, записан от Сенч

Трепнах и се събудих от тихо почукване. Бях облечен, на леглото. Светлината през капаците на прозореца ми подсказа, че е ден. Потърках лицето си, за да се събудя, и съжалих. Шевът на челото ми се беше подул. Чукането се повтори.

— Аш? — извиках тихо и осъзнах, че идва от скритата врата, а не от тази към коридора. — Шуте? — попитах и в отговор чух:

— Пъстра, Пъстра, Пъстра.

Аха. Враната. Отключих вратата и щом се отвори, тя скочи в стаята.

— Храна, храна, храна — поиска ми.

— Съжалявам. Нищо нямам за теб тук.

— Лети. Лети, лети, лети!

— Чакай първо да те видя.

Тя подскокна към мен и клекнах, за да я огледам. Мастилото като че ли беше трайно. Не можах да видя нищо бяло по нея.

— Ще те пусна, защото знам, че сигурно копнееш да полетиш. Но ако си разумна, ще избягваш собствения си вид.

Тя не ми отвърна нищо, но ме гледаше, докато отварях прозореца.