Град на изгубени души

— Но тя е мъртва — обади се Изабел. — Саймън я уби.

— Великите демони не умират — обясни Магнус. — Саймън… я разпръсна между

световете. Ще й отнеме дълго време, докато си възвърне физическото въплъщение и в

продължение на години ще бъде слаба. Освен ако Себастиан не я призове. — Той прокара

пръсти през влажната си щръкнала коса.

— Нали разполагаме с меча — каза Изабел. — Можем да обезвредим Себастиан. Освен това

имаме Магнус и Саймън…

— Дори не сме сигурни, че мечът ще подейства — прекъсна я Алек. — Пък и каква полза от

него, ако не можем да се доберем до Себастиан. А на всичкото отгоре Саймън вече не е

Господин Несъкрушим — сега може да бъде убит също като нас.

Те всички погледнаха към Саймън.

— Трябва да опитаме — заяви той. — Вижте… вярно, че не знаем колко противници ще

заварим там, но все още разполагаме с време — малко, но достатъчно (ако отворим портал),

за да повикаме подкрепления.

— Откъде по-точно? — поиска да узнае Изабел.

— Ще отида при Мая и Джордан в апартамента. — Саймън трескаво прехвърляше

възможностите през ума си. — Да видя дали Джордан няма да успее да получи помощ от

Претор Лупус. Магнус, ти иди в участъка и виж кои членове на глутницата ще съумееш да

привлечеш. Изабел и Алек?

— Искаш да се разделим? — повиши глас Изабел. — Ами огнени съобщения или…

— Никой няма да повярва на огнено съобщение за нещо такова — прекъсна я Магнус. — И

освен това те са за ловците на сенки. Наистина ли искаш да предадеш тази информация на

Клейва чрез огнено съобщение, вместо да отидеш в Института?

— Добре. — Изабел отвори вратата на колата, но не влезе, а извади меча на Ангела. В

привечерния сумрак той проблесна като тъмна мълния и фаровете осветиха думите,

написани на острието: Quis ut Deus?*

* Quis ut Deus? (лат.) — Кой е като Господ?; буквален превод на името Михаил. — Бел. прев.

Дъждът бе започнал да прилепва черната коса на Изабел за тила й. Изглеждаше наистина

впечатляващо, докато се връщаше при тях.

— Значи оставяме колата тук. Ще се разделим, но ще се срещнем след час в Института.

Тогава тръгваме, заедно с онези, които сме убедили да дойдат с нас. — Изгледа ги един по

един, сякаш ги предизвикваше да й възразят. — Саймън, ти вземи това.

И тя му протегна меча с дръжката напред.

— Аз? — слиса се Саймън. — Но аз не… никога досега не съм използвал меч.

— Ти го получи — заяви тя. — Ангелът го даде на теб, Саймън, и ти ще го носиш.

Клеъри се втурна по коридора и изтрополя по стълбите, тичайки към мястото в стената,

където според Джейс се намираше единственият изход и вход на апартамента.

Не си правеше илюзии, че ще успее да избяга. Трябваха й само няколко секунди, за да

направи онова, което трябваше да бъде направено. Чу как ботушите на Себастиан издрънчаха

по стълбището зад нея и това й даде допълнителен тласък, така че едва не се удари в стената.

Заби острието на стилито и трескаво зарисува руна — простичка като кръст и едновременно

нова като току-що родено бебе…

Себастиан я сграбчи за якето и я дръпна назад, при което стилито изхвърча от ръката й.

Клеъри ахна, когато той я вдигна във въздуха и я блъсна в стената с такава сила, че й изкара

въздуха. След това погледна знака, който бе нарисувала, и устните му се извиха в ехидна

усмивка.

— Руна за отваряне? — изсъска в ухото й. — И дори не си я довършила. Не че има значение.

Наистина ли вярваш, че можеш да отидеш някъде, където да не те открия?

Клеъри му отговори с епитет, за който в „Св. Ксавиер” без съмнение биха я изгонили от час.

Когато Себастиан отвори уста, за да се разсмее, тя вдигна ръка и го зашлеви толкова

яростно, че пръстите я заболяха. Хванат неподготвен, той поохлаби хватката си и Клеъри се

отскубна, след което се преметна през масата и се втурна към спалнята на долния етаж,

която поне се заключваше…

Себастиан изникна сякаш от нищото и й препречи пътя, сграбчи я за реверите на якето и я

завъртя. Краката й се подкосиха и Клеъри щеше да падне, ако той не я бе приковал към

стената с тялото си.

Ръцете му бяха от двете й страни, заключвайки я като в клетка, по устните му играеше

сатанинска усмивка. Нямаше и помен от елегантното момче, с което се бе разхождала

покрай Сена, бе пила топъл шоколад и го бе слушала да говори за принадлежност. Очите му

бяха напълно черни, без зеници, като непрогледни тунели.

— Какво има, сестричке? Изглеждаш разстроена.

Клеъри с мъка си поемаше дъх.

— Надрасках си… лака… докато зашлевях… гадната ти физиономия. Виждаш ли? — И тя

му показа пръстите си… и по-точно — един от тях.

— Страшно смешно — изпръхтя Себастиан. — Знаеш ли откъде бях сигурен, че ще ни

предадеш? Че то ще се окаже по-силно от теб? Защото твърде много си приличаме.

Той я притисна още по-силно към стената. Клеъри усещаше как гърдите му се надигат и

спускат върху нейните. Очите й бяха на нивото на правата, изчистена линия на ключицата

му. Тялото му бе като затвор около нейното и не й позволяваше да помръдне.

— Изобщо не си приличаме. Пусни ме…

— Приличаме си като две капки вода — изръмжа той в ухото й. — Ти проникна тук под

фалшив претекст, за да ни шпионираш. Симулираше приятелство, преструваше се, че те е

грижа…