Град на изгубени души

Себастиан я сграбчи за брадичката и я накара да го погледне. Лицата им бяха на сантиметри.

Искаше й се да затвори очи, но нямаше намерение да му достави това удоволствие; отвърна

на погледа му и се взря в сребърните пръстени в черните му очи и кръвта по устната му,

където го беше ухапала.

— Ти ми принадлежиш — повтори той. — И ще бъдеш до мен, независимо какво трябва да

сторя, за да те накарам.

— Защо? — Гневът горчеше в устата й, като кръвта, която все още можеше да вкуси. — Защо

те е грижа? Знам, че не можеш да убиеш Джейс, но това не важи за мен. Защо просто не го

направиш?

В продължение на един мимолетен миг очите му придобиха далечен, замъглен поглед, сякаш

виждаше нещо невидимо за нея.

— Този свят ще бъде погълнат от огньовете на Ада. Но аз ще преведа теб и Джейс през тях,

стига само да правите каквото ви кажа. Това е милост, която няма да проявя към никой друг.

Не виждаш ли колко глупаво е да я отхвърляш?

— Джонатан, не виждаш ли колко немислимо е да очакваш да се бия рамо до рамо с теб,

когато възнамеряваш да изпепелиш света?

Погледът му отново се фокусира и той спря очи върху лицето й.

— Но защо? — Въпросът прозвуча почти умолително. — Защо толкова държиш на този свят?

Знаеш, че има и други. — Кръвта му бе така алена върху снежнобялата кожа. — Кажи ми, че

ме обичаш. Кажи ми, че ме обичаш и ще се биеш заедно с мен.

— Никога няма да те обикна. Грешеше, когато каза, че във вените си имаме една и съща

кръв. В твоите тече отрова. Демонска отрова. — Тя буквално изплю последните думи.

Себастиан само се усмихна; очите му грееха мрачно. Клеъри усети как нещо я опари по

ръката и подскочи, преди да осъзнае, че е стили — той рисуваше иратце върху кожата.

Ненавиждаше го дори когато болката бързо започна да отслабва. Гривната подрънкваше

около китката му, докато той движеше умело ръка, довършвайки руната.

— Знаех, че ме излъга — неочаквано каза Клеъри.

— Изричам толкова много лъжи, сладурче. Коя точно имаш предвид?

— За гривната ти. “Acheronta movebo”. Не значи „Така правим с тираните”. Онова е „sic

simper tyrannis”. А това е от Вергилий. „Olectere si nequeo superos, Acheronta movebo„. “Ако не

мога да склоня Небето, ще вдигна Ада.”

— Латинският ти е по-добър, отколкото мислех.

— Бързо се уча.

— Но не достатъчно. — Той пусна брадичката й. — А сега върви в банята и се оправи —

нареди и я побутна. След това взе церемониалната рокля на майка й от леглото и я тикна в

ръцете й. — Времето напредва, а търпението ми се изчерпва. Ако до десет минути не си

готова, ще вляза при теб. Повярвай ми, това никак няма да ти хареса.

— Умирам от глад — каза Мая. — Имам чувството, че не съм яла от дни. — Тя отвори

вратата на хладилника и надникна вътре. — Гадост!

Джордан я придърпа към себе си и като обви ръце около нея, зарови лице в тила й.

— Може да си поръчаме нещо. Пица. Тайландска храна, мексиканска… каквото поискаш.

Стига да не струва повече от двайсет и пет долара.

Мая се обърна в прегръдките му, като се смееше. Носеше една от неговите ризи, която бе

голяма и на Джордан, а на нея й стигаше до коленете. Косата й бе вдигната и вързана на

врата.

— Ама че си прахосник! — подхвърли тя.

— За теб — каквото поискаш. — Повдигна я през кръста и я сложи да седне на един от

столовете до кухненския плот. — Може да си поръчаш тако. — Той я целуна. Устните му

бяха сладки, с лек вкус на мента от пастата за зъби. Мая почувства електричеството, което

преминаваше през нея всеки път, когато го докоснеше — онова, което започваше в основата

на гръбнака й и плъзваше до всяко нервно окончание в тялото й.

Изкиска се до устните му и обви ръце около врата му. Пронизителен звън секна песента на

кръвта й и Джордан се обърна, сбърчил вежди.

— Телефонът ми. — Като я държеше с една ръка, той затършува по плота зад себе си. Докато

го намери, телефонът бе спрял да звъни, но той все пак го погледна и се намръщи. — Претор

Лупус.

Те никога не звъняха или поне го правеха изключително рядко. Само когато бе въпрос на

живот и смърт. Мая въздъхна и се облегна назад.

— Най-добре вдигни.

Джордан кимна и поднесе слушалката към ухото си. Гласът му бе като тихо мърморене

някъде в подсъзнанието й, докато тя скачаше от плота, за да отиде до хладилника, където

бяха закачени менютата на различни ресторанти, които доставяха по домовете. Прегледа ги

и когато откри едно от любимия й местен ресторант за тайландска храна, се обърна,

стиснала го в ръка.

Джордан стоеше насред дневната, пребелял като платно, телефонът — забравен в ръката му.

От слушалката се носеше далечен металически глас, който викаше името му.

Мая изпусна менюто и се втурна към него. Взе телефона от ръката му, затвори го и го

постави върху плота.

— Джордан? Какво е станало?

— Съквартирантът ми… Ник… нали си спомняш? — Лешниковите му очи се взираха

невярващо пред себе си. — Не го познаваш, но…

— Видях негови снимки — каза Мая. — Станало ли е нещо?

— Мъртъв е.

— Как?

— Разкъсано гърло, а цялата му кръв — източена. Мислят, че е открил онази, за която

отговаряше, и тя го е убила.

— Морийн? — Мая бе шокирана. — Но тя е още момиченце.

— Сега е вампир. — Джордан си пое с усилие дъх. — Мая…