Град на изгубени души

— Чу какво каза. За деня, когато ме целуна. Знаеше, че съм му сестра. Джейс…

Нещо проблесна в златистите му очи и те потъмняха, но когато проговори, беше като че

думите й се бяха блъснали в тефлонова повърхност, отскачайки без никакъв ефект.

Клеъри се отдръпна от него.

— Джейс, слушаш ли ме изобщо?

— Виж, разбирам, че се чувстваш неловко, като знаеш, че брат ти стои в коридора отвън.

Нямах намерение да те целуна. — Той се усмихна широко, по начин, който във всяка друга

ситуация Клеъри би намерила за очарователен. — Просто ми се стори добра идея в момента.

Клеъри скочи от леглото и впери поглед в него. Посегна към халата, който висеше на таблата

на кревата, и го уви около тялото си. Джейс я наблюдаваше, без да се опитва да й попречи,

макар че очите му проблясваха в сумрака.

— Аз… изобщо не разбирам. Първо изчезваш, а сега пък се появяваш с него, държейки се

така, сякаш не би трябвало да забележа, нито да ме е грижа, нито дори да си спомням…

— Нали ти казах. Трябваше да съм сигурен в теб. Не исках да те поставям в положението да

знаеш къде съм, докато Клейвът все още те разследва. Мислех, че ще ти е трудно…

— Щяло да ми бъде трудно? — Тя едва не се задави от възмущение. — Изпитите са трудни.

Игрите за издръжливост са трудни. Изчезването ти едва не ме уби, Джейс. Ами Алек?

Изабел? Мерис? Замислял ли си се какво им е на тях? Можеш ли изобщо да си представиш?

Да не знаем, да търсим…

Лицето му отново придоби онова странно изражение — сякаш едновременно я чуваше и не я

чуваше.

— О, да, канех се да те питам. — По устните му се разля ангелска усмивка. — Наистина ли

всички ме търсят?

— Дали всички… — Клеъри поклати глава и се загърна още по-плътно в халата. Внезапно я

обзе желание да се прикрие — от него, от свойското му държание, от красотата му, от

прекрасната хищническа усмивка, която красноречиво говореше, че е готов да направи

каквото си поиска с нея, на нея, независимо кой стои в коридора.

— Надявах се, че ще разлепят обявления със снимката, както правят за изгубени котки —

подхвърли той. — В неизвестност: поразително привлекателен тийнейджър. Отговаря на

името „Джейс” или „Ей, секси”.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Не ти ли харесва „Ей, секси”? Какво ще кажеш за „Сладурче”? Или пък „Кифличке”? Е, с

това последното май ще се поизсилим, макар че, строго погледнато, семейството ми е

британско и…

— Млъкни — прекъсна го свирепо Клеъри. — И се махай.

— Аз… — Беше наистина слисан и тя си припомни колко учуден бе пред имението, когато

го бе отблъснала. — Добре де, добре. Ще бъда сериозен. Клариса, тук съм, защото искам да

дойдеш с мен.

— Да дойда с теб къде?

— Да дойдеш с мен — каза той и се поколеба — и Себастиан. Тогава ще ти обясня всичко.

За миг Клеъри се вцепени, неспособна да откъсне поглед от него. Сребристата лунна

светлина очертаваше извивките на устата му, очертанията на скулите му, сянката, хвърляна

от ресниците му, линиите на врата му.

— Последният път, когато „дойдох някъде с теб”, свърших в безсъзнание и въвлечена в

ритуал на черна магия.

— Не бях аз. Беше Лилит.

— Онзи Джейс Лайтууд, когото познавам, никога не би стоял в една стая с Джонатан

Моргенстърн, без да го убие.

— Вярвам ще откриеш, че това само би ми навредило — подхвърли Джейс нехайно, докато

си обуваше ботушите. — Ние сме свързани, той и аз. Нарани го и ще пролееш моята кръв.

— Свързани? Какво искаш да кажеш с това свързани?

Джейс отметна русата си коса назад, без да обръща внимание на въпроса й.

— Това е по-голямо, отколкото си в състояние да разбереш, Клеъри. Той има план. Готов е

да работи, да се жертва. Ако ми дадеш възможност да ти обясня…

— Той уби Макс, Джейс! По-малкия ти брат.

Джейс потръпна и в продължение на един миг на безумна надежда Клеъри повярва, че

думите й са улучили в целта… но после изражението му се изглади, сякаш някой бе изпънал

намачкан лист хартия. — Това… това беше нещастен случай. Освен това Себастиан е също

толкова мой брат.

— Не, не е — поклати глава Клеъри. — Той е мой брат. Бог ми е свидетел, че ми се иска да

не беше така. Изобщо не е трябвало да се ражда…

— Как можеш кажеш такова нещо! — Джейс свали крака от леглото. — Никога ли не ти е

хрумвало, че нещата не са толкова черно— бели, както си мислиш? — Той се наведе, за да

вдигне колана с оръжията си, и го закопча. — Бяхме във война, Клеъри, и някои хора

пострадаха, ала… тогава нещата бяха различни. Сега знам, че Себастиан никога не би

наранил умишлено някого, когото обичам. Той служи на по-висша кауза. Случва се да има и

косвени жертви…

— Ти наистина ли току— що нарече брат си „косвена жертва”? — Невярваща на ушите си,

Клеъри извиси глас почти до вик. Струваше й се, че не може да си поеме дъх.

— Клеъри, ти не ме слушаш. Това е важно…

— Както и Валънтайн смяташе онова, което прави за важно, така ли?

— Валънтайн грешеше — каза Джейс. — Прав бе за това, че Клейвът е корумпиран, ала

сбърка в начина, по който се опита да оправи нещата. Но Себастиан е прав. Ако само ни

изслушаш…

— Нас? Господи, Джейс…

Той я гледаше от леглото и макар сърцето й да се късаше, умът й работеше забързано,