Град на изгубени души

опитвайки се да си спомни къде бе оставила стилито си, чудейки се дали би успяла да

извади джобното ножче от чекмеджето на нощното шкафче. И ако да — дали би намерила

сили да го използва.

— Клеъри? — Джейс наклони глава на една страна, изучавайки лицето й. — Ти… ти още ме

обичаш, нали?

— Обичам Джейс Лайтууд — отвърна тя. — Не знам кой си ти.

Лицето му се промени, но преди да успее да отговори, тишината бе разцепена от силен

писък. Писък и звук от трошене на стъкло.

Клеъри веднага разпозна гласа. Беше майка й.

Без да си даде труда да погледне към Джейс, тя изскочи от стаята, втурна се по коридора и

връхлетя в просторната дневна. До дългия плот, който я делеше от кухнята, стоеше Джослин

по анцуг и раздърпана тениска и с коса, вдигната в небрежен кок. Очевидно бе дошла в

кухнята, за да си вземе нещо за пиене — в краката й лежеше строшена чаша, а водата бавно

попиваше в сивия килим.

И последната капчица кръв се бе отцедила от лицето й и то имаше цвета на бял пясък.

Взираше се в другия край на стаята и още преди да обърне глава натам, Клеъри вече знаеше

какво гледа.

Сина си.

Себастиан се бе облегнал на стената, близо до вратата, а ъгловатото му лице бе напълно

безизразно. Притворил очи, той наблюдаваше Джослин през миглите си. Стойката и

цялостното му излъчване го караха да изглежда сякаш бе слязъл от снимката на

седемнайсетгодишния Валънтайн, която Ходж им бе показал.

— Джонатан — прошепна Джослин.

Клеъри още стоеше като вцепенена, когато Джейс дотича от коридора, огледа сцената пред

себе си и се закова на място. Лявата му ръка беше върху колана с оръжията, дългите му

пръсти — на сантиметри от дръжката на една от камите, ала Клеъри знаеше, че може да я

извади само за секунди.

— Сега се наричам Себастиан — заяви братът на Клеъри. — Реших, че не искам да задържа

името, което сте ми дали ти и баща ми. И двамата ме предадохте, затова колкото по-малко

неща ме свързват с вас, толкова по-добре.

Водата от счупената чаша в краката на Джослин бавно се разливаше в тъмен кръг. Джослин

пристъпи напред, а изпитателният поглед на очите й обхождаше лицето на Себастиан.

— Мислех, че си мъртъв — прошепна тя. — Мъртъв. Видях как костите ти се превръщат в

пепел.

Себастиан я гледаше, присвил черните си очи.

— Ако беше истинска майка — заяви той, — добра майка, щеше да знаеш, че съм жив.

Веднъж чух някой да казва, че майките носят със себе си ключа към душите ни през целия си

живот. Ала ти изхвърли моя.

От гърлото на Джослин се откъсна задавен звук. Облягаше се на плота за опора и на Клеъри

й се искаше да изтича при нея, но краката й сякаш бяха залепнали за пода. Каквото и да се

случваше между брат й и майка й, то нямаше нищо общо с нея.

— Не ми казвай, че не се радваш поне мъничко, задето ме виждаш, майко. — Макар думите

му да бяха умоляващи, гласът му бе съвършено равнодушен. — Не съм ли всичко, което би

могла да искаш от един син? — Той разпери ръце. — Силен, красив, същинско копие на

добрия стар татко.

Джослин поклати глава; лицето й бе посивяло.

— Какво искаш, Джонатан?

— Онова, което искат всички — отвърна Себастиан. — Онова, което ми се полага. В случая

— наследството на Моргенстърн.

— Наследството на Моргенстърн е единствено кръв и разруха — каза Джослин. — Тук няма

никой от това семейство. Нито аз, нито дъщеря ми. — Тя изпъна рамене. Ръката й все още

стискаше кухненския плот, ала Клеъри видя как в изражението на майка й се завръща

някогашният огън. — Ако си отидеш още сега, Джонатан, няма да кажа на Клейва, че си

идвал. — Очите й се стрелнаха към Джейс. — Нито пък ти. Ако разберат, че работите

заедно, ще убият и двама ви.

Клеъри инстинктивно застана пред Джейс, който погледна над рамото й към Джослин.

— Нима те е грижа дали съм жив? — попита Джейс.

— Грижа ме е какво би причинила смъртта ти на дъщеря ми — отвърна Джослин. — А

Законът е суров… твърде суров. Онова, което се е случило с теб… кой знае, може би има

начин да бъде поправено. — Погледът й отново се върна върху Себастиан. — Но за теб,

Джонатан, вече е твърде късно.

И тя вдигна ръката, с която стискаше кухненския плот. Между пръстите си държеше

кинжала на Люк. Сълзи блестяха по бузите й, ала хватката й бе сигурна.

— Изглеждам точно като него, нали? — каза Себастиан, без да помръдне. Сякаш едва

забелязваше ножа. — Като Валънтайн. Затова ме гледаш по този начин.

Джослин поклати глава.

— Изглеждаш така, както си изглеждал винаги, от мига, в който те видях за първи път. Като

демонско изчадие. — Гласът й бе пропит с болка. — Толкова съжалявам.

— За какво?

— Задето не те убих, когато се роди — каза тя и излезе иззад плота, въртейки кинжала в

ръка.

Клеъри се напрегна, но Себастиан дори не трепна. Тъмните му очи проследиха майка му,

която се приближаваше към него.

— Това ли искаш? Да умра? — Той разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне, и пристъпи

напред. — Давай тогава. Убий собствения си син. Няма да ти попреча.

— Себастиан — намеси се Джейс и Клеъри го изгледа невярващо. Наистина ли бе

разтревожен?

Джослин направи още една крачка напред. Ножът в ръката и се бе превърнал в размазано