Град на изгубени души

Той се поотдръпна с леко разочарован вид.

— Това не е точно отговорът на въпроса ми. А и очаквах възторжени възклицания, като

алелуя или нещо такова. Така де, не всеки, ден гаджето ти се връща от мъртвите.

— Вече знаех, че не си мъртъв — каза Клеъри с изтръпнали устни. — Видях те в

библиотеката. С….

— Полковник Мастърд?*

* Герой от „Улика” — популярна игра на дъска. Тъй като целта е да се разкрие кой, как и в

коя стая е убил един от „участниците”, местонахождението на всеки от героите е от голямо

значение. — Бел. прев.

— Себастиан.

Джейс се изкиска тихичко.

— Знаех си, че си там. Почувствах го.

Клеъри усети как тялото й се напрегна.

— Остави ме да вярвам, че си изчезнал. Преди това. Мислех, че… наистина вярвах, че е

възможно да си… — Тя не довърши; просто не бе в състояние да го изрече. Мъртъв. —

Непростимо е. Аз никога не бих ти причинила нещо такова…

— Клеъри. — Той отново се приведе към нея; ръцете му около китките й бяха топли, дъхът

му милваше ухото й. Тя усещаше всеки сантиметър, където голата им кожа се докосваше и

това ужасно отвличаше вниманието й. — Трябваше да го направя. Беше твърде опасно. Ако

ти бях казал, щеше да ти се наложи да избираш между това да съобщиш на Съвета, че съм

жив и да ги оставиш да ме преследват, и това да го запазиш в тайна, което в техните очи би

те превърнало в съучастница. А после, когато ме видя в библиотеката, трябваше да изчакам.

Трябваше да знам дали все още ме обичаш. Дали ще кажеш на Съвета какво си видяла. Ти не

го стори и аз разбрах, че за теб аз съм по-важен от Закона. Така е, нали?

— Не знам — прошепна тя. — Не знам. Кой си ти?

— Все още съм си Джейс. И все още те обичам.

Горещи сълзи изпълниха очите й. Тя примига и те потекоха по лицето й. Джейс нежно се

наведе и я целуна по бузите, а после по устата. Клеъри усети солените си сълзи, докато той

ласкаво отваряше устните й със своите. Познатият му вкус и усещането от допира му я

обгърнаха и за частица от секундата тя се притисна в него, съмненията й — удавени от

сляпата нужда на тялото й да го задържи до себе си, да го задържи тук… И тогава вратата на

стаята се отвори.

Джейс я пусна и тя инстинктивно се отдръпна от него, като си оправяше потника. Джейс се

надигна с лениво изящество и се ухили на онзи, който стоеше на прага.

— Знаеш ли, това май е най-ужасната проява на умението да избираш правилния момент,

откакто Наполеон решил, че най-подходящото време да нахлуе в Русия е посред зима.

Беше Себастиан.

Толкова отблизо Клеъри още по-ясно видя разликите от времето, когато го познаваше в

Идрис. Косата му беше бяла като лист хартия, а черните му очи приличаха на непрогледни

тунели, засенчвани от мигли, дълги като паешки крака. Носеше бяла риза с вдигнати нагоре

ръкави, които разкриваха червен белег, разсичащ дясната му китка като назъбена гривна.

Върху дланта му също имаше белег — скорошен и суров на вид.

— Ако не си забравил, тази, която се каниш да поругаеш, е сестра ми — заяви той, спирайки

черните си очи върху Джейс. Лицето му имаше развеселено изражение.

— Съжалявам — каза Джейс, ала изобщо не изглеждаше като че съжалява. Облегнал се на

завивките, той приличаше на котарак. — Поувлякохме се.

Клеъри си пое дъх. Звукът отекна рязко дори в собствените й уши.

— Махай се — каза тя на Себастиан.

Той се облегна на рамката на вратата с лакът и хълбок и Клеъри бе поразена от това колко

много жестовете му наподобяваха тези на Джейс. Двамата не си приличаха, но се движеха

по един и същи начин. Сякаш…

Сякаш бяха обучени от един и същи човек.

— Хайде сега, така ли говориш с по-големия си брат?

— Трябваше да оставя Магнус да те задържи като закачалка — изплю думите тя.

— О, виждам, че не си забравила! Смятам, че тогава си прекарахме чудесно. — Той се

подсмихна и Клеъри с болезнено свиване на стомаха си припомни как Себастиан я бе отвел

при изпепелените останки от къщата на майка й и я бе целунал насред развалините, като

през цялото време знаеше за кръвната връзка между тях и се наслаждаваше на това, че

Клеъри дори не подозира.

Тя хвърли кос поглед към Джейс. Той прекрасно знаеше за целувката — Себастиан го бе

подразнил с това и Джейс едва не го бе убил. Ала сега изобщо не изглеждаше ядосан — само

развеселен и мъничко подразнен, задето ги бяха прекъснали.

— Трябва да го направим отново — подхвърли Себастиан, разглеждайки ноктите си. — Да

прекараме малко време заедно, като семейство.

— Не ме е грижа какво мислиш. Ти не си ми брат — отсече Клеъри. — Ти си убиец.

— Не виждам как едното изключва другото — отбеляза Себастиан. — Както не го

изключваше при добрия стар татко. — Погледът му се спря лениво върху Джейс. — По

принцип не обичам да преча на любовния живот на приятелите си, обаче никак не ми е

приятно да вися в коридора кой знае докога. Особено при положение че не мога да запаля

лампите. Скучно е.

Джейс се надигна и придърпа ризата си надолу.

— Дай ни пет минути.

Въздъхвайки пресилено, Себастиан затвори вратата и Клеъри се взря в Джейс.

— Какво, по дя…

— Внимавай с ругатните, Фрей. — Очите на Джейс танцуваха. — Успокой се.

Клеъри махна сърдито към вратата.