Град на изгубени души

помощ. Хората хъхрят, когато издъхват, припомни си Клеъри. Не можеше обаче да се сети

какво бе последното, което бе казала на Люк. Не трябваше ли да можеш да си спомниш

какво е последното, което си казал някому, преди той да умре?

Най-сетне Джослин излезе от лечебницата с изтощен вид и й подаде ръка, за да й помогне да

стане.

— Той… — започна Клеъри.

— Стабилизираха го — отвърна майка й и се огледа наоколо. — Трябва да вървим.

— Къде? — слиса се Клеъри. — Мислех, че ще бъдем тук, с Люк. Не искам да го оставяме.

— Нито пък аз. — Джослин бе категорична. Клеъри се замисли за жената, която бе обърнала

гръб на Идрис и всичко, което някога бе познавала, и си бе тръгнала, за да започне нов

живот сама. — Но не можем да доведем Джейс и Себастиан тук. Не е безопасно за

глутницата и за Люк. А това е първото място, където Джейс ще те потърси.

— Тогава къде… — започна Клеъри, но се досети още преди да довърши и затвори уста.

Къде отиваха напоследък винаги, когато се нуждаеха от помощ?

Сега напуканият паваж на улицата бе заснежен, сякаш някой го беше поръсил с пудра захар.

Преди да си тръгнат от къщата на Люк, Джослин си бе облякла дебело палто, ала отдолу все

още носеше дрехите, напоени с кръвта му. Устните й бяха стиснати, очите й не се откъсваха

от пътя пред нея. Клеъри се запита дали бе изглеждала по същия начин, докато си отиваше

от Идрис, с пепел, полепнала по ботушите и Бокала на смъртните, скрит под палтото й.

Клеъри поклати глава, за да я проясни. Беше започнала да си фантазира, да си въобразява

неща, които не бе видяла, навярно защото мозъкът й се опитваше да избяга от ужаса на

онова, което бе видяла.

Непоканен, в съзнанието й изникна образът на Себастиан, забиващ камата в гърдите на Люк,

последван от познатия, обичан глас на Джейс, който казваше „косвени жертви”

„Защото както често се случва, когато изгубите нещо скъпоценно, откриете ли го, то

невинаги е такова, каквото го помните”

Джослин потрепери и вдигна качулката, за да скрие косата си, върху чиито яркочервени

кичури бяха започнали да се открояват бели снежинки. Продължаваше да мълчи, докато

крачеха по осеяната с полски и руски ресторанти, бръснарници и козметични салони улица,

опустяла в жълто— бялата нощ. Пред очите на Клеъри пробяга спомен — този път истински,

а не плод на въображението. Майка й я водеше забързано по потънала в мрак улица, между

преспи мръсен сняг. Навъсено, оловносиво небе…

Беше виждала тази сцена и преди, първия път, когато Мълчаливите братя бяха проникнали в

мозъка й. Сега си даде сметка какво представлява — нощта, в която майка й я бе завела при

Магнус, за да промени спомените й. Трябва да е било посред зима, ала въпреки това успя да

разпознае „Грийнпоинт Авеню”.

Най-сетне тухлената сграда, в която живееше Магнус, се издигна пред тях. Джослин бутна

стъклената врата и двете влязоха в преддверието. Докато майка й натискаше звънеца —

веднъж, два, три пъти за Магнус — Клеъри се опитваше да диша през устата. Най-сетне им

отвориха и те забързаха по стълбите. Магнус се бе облегнал в рамката на зейналата врата и

ги очакваше. Носеше яркожълта пижама, а на краката си бе надянал зелени пантофи, върху

които бяха изрисувани лица на извънземни със стърчащите антенки. Черната му разчорлена

коса бе щръкнала във всички посоки, а златисто— зелените му очи примигваха уморено

насреща им.

— Добре дошли в приюта на Свети Магнус за безпризорни ловци на сенки — каза той

басово и махна с ръка. — Спалните за гости са натам. Но първо си изтрийте подметките.

И той се дръпна в апартамента, оставяйки ги да минат пред него, след което затвори вратата.

Днес мястото бе издържано в псевдо— викториански стил, с дивани с високи облегалки и

масивни позлатени огледала, пръснати навсякъде. Светлини във формата на цветя обвиваха

колоните.

Надолу по късия коридор, извеждащ от хола, имаше три свободни стаи. Клеъри напосоки си

избра една от дясната страна, която се оказа боядисана в оранжево, също като старата й

спалня на Парк Слоуп. В нея имаше разтегаем диван и неголям прозорец, който гледаше към

тъмните прозорци на затворена закусвалня. Председателят Мяу се бе свил върху дивана,

мушнал нос в опашката си. Клеъри се настани до него и го погали зад ушите; мъркането

караше цялото му телце да вибрира. Докато го милваше, забеляза ръкава на пуловера си.

Беше потъмнял от засъхнала кръв. Кръвта на Люк.

Изправи се и яростно го свали, а после извади чисти дънки и топла черна блуза с V—

образно деколте от раницата си и се преоблече. За миг се погледна в прозореца — беше

пребледняла, мокра от снега, косата й висеше безжизнено, а луничките й изпъкваха върху

лицето като петънца от боя. Не че имаше значение как изглежда. Спомни си как Джейс я

беше целунал (имаше чувството, че оттогава са минали дни, а не само няколко часа) и

стомахът я заболя, сякаш бе глътнала миниатюрни ножчета.

В продължение на един дълъг миг остана така, стиснала ръба на дивана, докато болката

премине, а после си пое дълбоко дъх и се върна в дневната.

Майка й седеше на стол с позлатена облегалка, обвила изящните си пръсти около чаша топла