Град на изгубени души

Аматис. И двамата изглеждаха уморени, а Аматис потупваше съчувствено брат си по рамото.

Виждайки Клеъри, той се изправи и я прегърна. Аматис я поздрави, задето Съветът я бе

оправдал, и Клеъри кимна; струваше й се, че е тук само наполовина — по-голямата част от

нея беше вцепенена, а останалата караше на автопилот.

С ъгълчето на окото си зърна Магнус и Алек. Двамата си приказваха и Алек се бе привел

към Магнус така, както много двойки често правят, когато говорят, сякаш се намират в своя

собствена вселена. Гледката на щастието им я радваше, ала едновременно с това й

причиняваше болка. Зачуди се дали някога и тя отново ще има същото… и дали изобщо ще го

пожелае да го има. Спомни си гласа на Джейс: „Нито пък искам да искам друга освен теб.”

— Ехо, земята вика Клеъри. — Беше Люк. — Ще се прибираме ли? Майка ти няма търпение

да те види, а и много й се иска да си поговори с Аматис, преди тя да се върне в Идрис утре.

Мислех си, че може да вечеряме навън. Ти избери ресторанта.

Колкото и Люк да се опитваше да я скрие, Клеъри ясно долови тревогата в гласа му.

Напоследък почти не ядеше и дрехите започваха да й стават широки.

— Не съм в особено празнично настроение — отвърна тя. — Не и след като Съветът реши,

че има по-важни неща от издирването на Джейс.

— Клеъри, това не означава, че ще престанат да го търсят — увери я Люк.

— Знам. Просто… то е същото, като да чуеш, че спасителната операция е прекратена и на

нейно място ще бъде предприето издирване на тленни останки. Точно така ми звучи. — Тя

преглътна мъчително. — Както и да е, мислех си да вечерям в „При Таки” с Изабел и Алек.

Просто… просто за да правим нещо обикновено.

Присвила очи, Аматис погледна към вратата.

— Навън вали доста силно.

Клеъри усети как устните й се обтягат и се запита дали усмивката й изглежда толкова

неестествена, колкото я чувстваше тя.

— Няма да се стопя.

Люк й пъхна някакви пари в ръката, очевидно облекчен, че тя иска да стори нещо толкова

нормално, като това да излезе с приятелите си.

— Само ми обещай, че ще хапнеш нещо.

— Добре.

Въпреки жегналото я чувство за вина, тя успя да го дари с някакво подобие на усмивка,

преди да се обърне.

Магнус и Алек ги нямаше там, където бяха допреди малко. Клеъри се огледа наоколо и

разпозна дългата черна коса на Изи в тълпата. Беше застанала до голямата двукрила врата на

Института и разговаряше с някой, когото Клеъри не можеше да различи. Клеъри се запъти

натам и когато ги наближи, с изненада разпозна Ейлийн Пенхалоу в малката групичка.

Лъскавата й черна коса бе стилно подстригана над раменете. До Ейлийн стоеше стройно

момиче с къдрици с цвят на бяло злато, отдръпнати назад така, че разкриваха леко

заострените връхчета на ушите й. Беше облечена в одеждите на Съвета и когато Клеъри се

приближи още малко, видя, че очите й имат ярък и необикновен синьо— зелен цвят, от

който пръстите й, за първи път през последните две седмици, закопняха да стиснат молива.

— Сигурно е адски странно майка ти да е новият консул — тъкмо казваше Изабел на

Ейлийн, когато Клеъри се присъедини към тях. — Не че Джия не е много по-добра от… Хей,

Клеъри. Ейлийн, нали помниш Клеъри?

Двете момичета си кимнаха. Веднъж Клеъри бе заварила Ейлийн да целува Джейс. Тогава

усещането бе ужасно, ала сега споменът не й причини никаква болка. Тъкмо обратното — би

изпитала огромно облекчение, ако можеше да завари Джейс да се целува с някого. Това би

означавало, че е и жив.

— А това е приятелката на Ейлийн, Хелън Блекторн — натърти Изабел и Клеъри я изгледа.

Да не би да я имаше за пълна глупачка? Освен това прекрасно помнеше обяснението на

Ейлийн, че била целунала Джейс само за да провери дали изобщо някой мъж е неин тип.

Очевидно отговорът беше „не”. — Семейството на Хелън ръководи Института в Лос

Анджелис. Хелън, това е Клеъри Фрей.

— Дъщерята на Валънтайн — каза Хелън; изглеждаше учудена и мъничко впечатлена.

Клеъри потръпна.

— Опитвам се да не мисля много за това.

— Извинявай. Прекрасно те разбирам. — Хелън се изчерви. Кожата й бе много светла и

имаше съвсем слаб перлен блясък. — Между другото, аз гласувах издирването на Джейс да

остане приоритет за Съвета. Съжалявам, че бяхме малцинство.

— Благодаря. — Тъй като не искаше да говори за това, Клеъри се обърна към Ейлийн. —

Поздравления, че майка ти стана консул. Трябва да е страшно вълнуващо.

Ейлийн сви рамене.

— Сега е много по-заета. — Тя се обърна към Изабел. — Знаеш ли, че баща ти се

кандидатира за инквизитор?

Клеъри усети как Изабел се вцепени до нея.

— Не. Не го знаех.

— Бях доста изненадана — добави Ейлийн. — Мислех, че е отдаден на управлението на

тукашния Институт… — тя не довърши и се загледа покрай Клеъри. — Хелън, мисля, че

брат ти се опитва да направи най-голямата локва от разтопен восък ей там. Май няма да е

лошо да го спреш.

Хелън въздъхна нетърпеливо, промърмори нещо за дванайсетгодишните момчета и потъна в

тълпата тъкмо когато Алек излезе от нея. Прегърна Ейлийн за поздрав (понякога Клеъри

забравяше, че семействата Пенхалоу и Лайтууд се познават от години) и се загледа след

Хелън.

— Това приятелката ти ли е?

Ейлийн кимна.

— Хелън Блекторн.