Град на изгубени души

— Преди просто правехме онова, което Клейвът искаше от нас — намеси се Изабел. —

Патрули, издирвания. Има и други начини.

— Други начини да нарушим Закона, искаш да кажеш — рече Алек. В гласа му се долавяше

колебание. Клеъри се надяваше, че не се кани да повтори мотото на ловците на сенки, когато

ставаше дума за Закона: Dura lex, sed lex. Законът е суров, но е закон. Просто не смяташе, че

е в състояние да го понесе.

— Кралицата на феите ми предложи помощта си — каза Клеъри. — На тържеството с

фойерверките в Идрис. — Сърцето й се сви при спомена за онази нощ и за това колко бе

щастлива тогава и тя трябваше да спре за миг и да си поеме дъх. — Даде ми начин да се

свържа с нея.

— Кралицата на феите винаги иска нещо в замяна.

— Знам. Какъвто и да е дългът, аз ще го поема. — Клеъри си припомни думите на феята,

която й бе дала звънчето: „Ти би направила всичко, за да го спасиш, каквото и да ти струва

това, каквото и да се наложи да обещаеш на Ада или на Рая. Нали?” — Просто искам един от

вас да ме придружи. Не ме бива особено да чета между редовете на онова, което казват

феите. Ако сте с мен, поне ще ограничите щетите, доколкото е възможно. Но ако тя е в

състояние да направи нещо…

— Идвам с теб — обади се Изабел начаса.

Алек я изгледа мрачно.

— Вече говорихме с феите. Съветът ги разпита изключително подробно. А те не могат да

лъжат.

— Съветът ги попита дали имат представа къде се намират Джейс и Себастиан — каза

Клеъри. — Не дали са съгласни да ги потърсят. Кралицата на феите знаеше за баща ми и за

ангела, който той призова и плени, знаеше истината за кръвта ми и тази на Джейс. Мисля, че

на света има много малко неща, за които тя не знае.

— Така е. — В гласа на Изабел се промъкна едва доловима нотка на оживление. — Наясно

си, че за да получиш полезна информация от една фея, трябва да й зададеш точния въпрос,

Алек. Въпреки че не могат да лъжат, те са изключително трудни за разпит. Една услуга

обаче е нещо друго.

— А опасностите, които крие — неограничени — отвърна Алек. — Ако Джейс узнае, че съм

позволил на Клеъри да отиде при кралицата на феите, ще…

— Не ме е грижа — прекъсна го Клеъри. — Той би сторил същото за мен. Кажи ми, че не е

така. Кажи ми, че ако аз бях изчезнала…

— Той би изгорил света да основи, за да те изрови от пепелта, знам — уморено рече Алек.

— По дяволите, не мислиш ли, че на самия мен ми идва да изгоря света до основи? Просто

се опитвам да бъда…

— По-голям брат — довърши Изабел. — Ясно ми е.

Алек изглеждаше така, сякаш се бори за контрол.

— Ако нещо ти се случи, Изабел… след Макс… и Джейс…

Изи се изправи, прекоси стаята и го прегърна. Тъмните им коси, които имаха съвсем еднакъв

цвят, се смесиха, когато тя прошепна нещо в ухото му. Клеъри ги гледаше с немалка доза

завист. Винаги бе искала брат. И ето че сега го имаше. Себастиан. Беше все едно да си

мечтаеш за кученце и вместо това да получиш хрътка от ада. Видя как Алек подръпна

лекичко косата на сестра си в израз на обич, кимна и я пусна.

— Ще отидем заедно — заяви той. — Но поне на Магнус трябва да кажа какво сме

намислили. Не би било честно да не го сторя.

— Искаш ли да използваш телефона ми? — попита Изабел и му протегна очукания розов

апарат.

Алек поклати глава.

— Той е на долния етаж с останалите. Ще трябва да измислиш някакво оправдание за пред

Люк, Клеъри. Сигурен съм, че очаква да се прибереш у дома с него. Освен това казва, че

цялата тази история никак не понася на майка ти.

— Тя държи себе си отговорна за съществуването на Себастиан. — Клеъри се изправи на

крака. — Въпреки че през всички тези години го е смятала за мъртъв.

— Не тя е отговорна. — Изабел откачи златния си камшик от стената и го уви около китката

си, така че той заприлича на въжена стълба от лъскави гривни. — Никой не я вини.

— Това няма никакво значение — каза Алек. — Не и когато се обвиняваш сам.

Без да говорят, тримата поеха по коридорите на Института, непривично пълни с ловци на

сенки, някои от които бяха част от специалните отряди, изпратени от Идрис, за да се

справят с положението. Никой от тях не гледаше Изабел, Алек или Клеъри с особено

любопитство. В началото Клеъри непрекъснато имаше чувството, че всички я зяпат, а и

толкова пъти бе чула прошепнатите думи „дъщерята на Валънтайн”, че бе започнала да

изпитва ужас, когато трябваше да отиде в Института. Ала вече толкова пъти се бе изправяла

пред Съвета, че интересът на останалите бе започнал да изчезва.

Слязоха с асансьора. Огрян от магическа светлина, а също и от обикновени свещи, нефът бе

пълен с членове на Съвета и техните семейства. Люк и Магнус разговаряха на една пейка, а

до Люк седеше висока синеока жена, която изглеждаше досущ като него. Някога сивата й

коса сега беше боядисана в кафяво и накъдрена, ала Клеъри веднага я разпозна — сестра му,

Аматис.

При вида на Алек, Магнус се изправи и се приближи към тях. Изи явно забеляза някой

познат на една пейка в другия край на стаята и както обикновено се стрелна забързано

натам, без да си дава труда да им каже къде е тръгнала. Клеъри отиде да поздрави Люк и