Град на изгубени души

— Съжалявам за по-рано. Нали се сещаш, задето избягах така. В корабостроителницата.

— Няма нищо. — Той бавно изпусна дъха си, ала по напрежението в раменете му и начина,

по който стискаше скоростния лост, Мая разбра, че има нещо. Опита се да не забелязва как

напрежението кара мускулите на ръката му да изпъкват и подчертава извивката на бицепса

му. — Дойде ти твърде много. Разбирам. Просто…

— Мисля, че трябва да караме по-бавно. Да се научим да бъдем приятели.

— Не искам да бъдем приятели — каза той.

Мая не можа да скрие изненадата си.

— Не искаш?

Джордан премести ръка от скоростния лост върху колана. Топлата струя от радиатора се

смесваше с хладния въздух, нахлуващ през отворения прозорец на Мая.

— Не би трябвало да го обсъждаме сега.

— Аз пък искам — възрази тя. — Да го обсъждаме сега. Не искам това да ни тежи, докато

сме при Претор Лупус.

Джордан се свлече на седалката, дъвчейки долната си устна. Разчорлената му кестенява коса

падаше върху челото му.

— Мая…

— След като не искаш да бъдем приятели, какво тогава? Искаш отново да станем врагове?

Той се обърна към нея, опрял буза в облегалката за главата. Очите му бяха точно такива,

каквито Мая си ги спомняше — лешникови, прошарени с пръски зелено, синьо и златисто.

— Не искам да бъдем приятели, защото все още те обичам. Мая, знаеш ли, че откакто се

разделихме дори не съм целувал друга?

— Изабел…

— Искаше само да се напие и да говори за Саймън. — Той свали ръце от волана и ги

протегна към нея, ала после ги отпусна в скута си, а по лицето му се изписа поражение. —

През целия си живот съм обичал единствено теб. Именно мисълта за теб ме подкрепяше по

време на обучението ми — мисълта, че един ден ще съм в състояние да изкупя вината си към

теб. И смятам да го сторя, по всеки начин, на който съм способен, с изключение на един.

— Няма да ми бъдеш приятел.

— Няма да ти бъда просто приятел. Обичам те, Мая. Влюбен съм в теб. Винаги съм бил и

винаги ще бъда. Да ти бъда само приятел би ме убило.

Мая погледна към океана. Крайчецът на слънчевия диск тъкмо се показваше над водата и

лъчите му оцветяваха морето в лилави, златни и сини багри.

— Толкова е красиво.

— Точно затова идвах тук. Не можех да спя и идвах, за да гледам изгрева. — Гласът на

Джордан беше мек.

— А сега можеш ли да спиш? — Тя отново се обърна към него.

Джордан затвори очи.

— Мая… ако смяташ да кажеш „не” ако не искаш да бъдем повече от приятели… просто го

направи. Бързо и отведнъж — все едно сваляш лепенка, става ли?

Изглеждаше така, сякаш бе събрал цялата си сила в очакване на удара. Ресниците му

хвърляха сенки върху скулите. Върху маслинената кожа на шията му имаше бледи белези…

белези, които тя му бе оставила. Мая откопча колана и се примъкна по-близо до него. Чу как

той си пое рязко дъх, но не помръдна, когато тя се приведе към него и го целуна по бузата.

Ароматът му изпълни ноздрите й — същият сапун, същият шампоан, но този път без мирис

на цигари. Същото момче. Целувките й се спуснаха надолу по бузата му, стигнаха до

ъгълчето на устните му, докато накрая, притискайки се още по-плътно до него, тя го целуна

по устата.

Устните му се разтвориха под нейните и от гърдите му се откъсна гърлено ръмжене.

Върколаците не бяха особено нежни един с друг, ала ръцете му, когато я повдигна и я сложи

в скута си, бяха неимоверно ласкави. Той я прегърна и целувката им стана по-дълбока.

Допирът му, топлината на ръцете му, покрити с кадифе, ритъмът на сърцето му, вкусът му и

сблъсъкът на устни, зъби и език отнеха дъха на Мая. Тя плъзна ръце около врата му и едва не

се разтопи, когато почувства под пръстите си гъстите му меки къдрици — точно такива,

каквито ги помнеше.

Когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, очите на Джордан гледаха замаяно.

— Чакам това от години.

Мая прокара пръст по ключицата му. Усещаше биенето на собственото си сърце. За мъничко

те не бяха двама върколаци, тръгнали на мисия при смъртоносна тайна организация, а двама

тийнейджъри, които се целуваха в паркирана на плажа кола.

— И отговори ли на очакванията ти?

— Беше много по-хубаво. — Крайчето на устните му се изви. — Това означава ли…

— Е — заяви тя, — това не е нещо, което правиш с приятелите си, нали?

— Така ли? Май трябва да кажа на Саймън. Той ще остане сериозно разочарован.

— Джордан! — Мая го удари лекичко по рамото, ала се усмихваше, също като него —

нетипична, широка усмивка се бе разляла по лицето му. Тя се наведе и зарови лице в

извивката на шията му, вдишвайки уханието му, заедно с утринния въздух.

Биеха се върху замръзналото езеро, а леденият град грееше като факла в далечината. Ангелът

със златните криле и ангелът с крила като черен огън. Клеъри стоеше върху леда, а около нея

се сипеха пера и кръв. Златните пера я изгаряха като огън, когато се докоснеха до кожата й, а

черните бяха вкочаняващо студени.

Клеъри се събуди. Сърцето й биеше лудешки, беше се оплела в завивките. Надигна се и

отметна одеялата до кръста си. Намираше се в непозната стая. Стените бяха покрити с бяла

мазилка, а тя бе в легло, направено от черно дърво, все още облечена в дрехите, които