Град на изгубени души

носеше предишната вечер. Стана от леглото и стъпалата й докоснаха студен каменен под.

Огледа се за раницата си и бързо я откри, облегната на черен кожен стол. Стаята нямаше

прозорци — единствената светлина идваше от издължен абажур, изработен от черно стъкло.

Клеъри бръкна в раницата си и установи с неудоволствие, ала без изненада, че някой вече бе

преровил съдържанието й. Нямаше я кутията с пособията й за рисуване, включително и

стилито й. Бяха й оставили само четката за коса, чист чифт дънки и бельо. Поне златният

пръстен все още беше на показалеца й.

Тя го докосна лекичко и мислено повика Саймън.

Вътре съм.

Нищо.

Саймън?

Отговор не последва. Клеъри преглътна тревогата си. Нямаше представа нито къде се

намира, нито откога е тук. Саймън можеше да е заспал. Не биваше да се паникьосва и да

реши, че пръстените не действат. Трябваше да превключи на автопилот. Да разбере къде е,

да научи колкото се може повече. По-късно отново щеше да опита да се свърже със Саймън.

Пое си дълбоко дъх и опита да се съсредоточи върху онова, което я заобикаляше. В стаята

имаше две врати. Отвори първата и установи, че води към малка баня, издържана в стъкло и

хром, с медна вана, стъпила върху крака с хищнически нокти. Тук също нямаше прозорци.

Клеъри се изкъпа набързо, избърса се с пухкава бяла кърпа и се преоблече в чисти дънки и

пуловер, преди да се върне в спалнята, да си вземе обувките и да опита втората врата.

Бинго. Ето я и останалата част от… къщата? Апартамента? Намираше се в просторна стая,

половината от която бе заета от дълга стъклена маса. От тавана висяха още от черните

абажури като този в стаята й и хвърляха танцуващи сенки по стените. Всичко беше много

модерно — от черните кожени столове до голямата камина с хромираната си рамка. В нея

гореше огън, така че все някой трябва да си бе вкъщи или най-малкото бе излязъл току— що.

В другата половина на стаята имаше голям телевизор, ниски кожени дивани и лъскава черна

масичка, върху която бяха пръснати видео игри и контролери. Стъклена спираловидна

стълба водеше нагоре и след като се огледа наоколо, Клеъри пое по нея. Стъклото бе

съвършено прозрачно и тя имаше чувството, че се изкачва в небето по невидима стълба.

Горният етаж доста приличаше на долния — бели стени, черен под и дълъг коридор с

няколко врати. Първата водеше към стая, която несъмнено бе основната спалня. Огромно

палисандрово легло с ефирен бял балдахин заемаше по-голямата част от помещението. Тук

обаче имаше прозорци и Клеъри се приближи, за да надникне навън.

За миг се зачуди дали не се е върнала в Аликанте. Над канала, който течеше отвън, тя се

взираше в друга сграда, чиито прозорци бяха закрити от зелени капаци. Небето бе сиво,

водата в канала имаше тъмен зеленикавосин цвят, а над нея минаваше мост, който Клеъри

едва успяваше да види. На моста стояха двама души. Единият от тях държеше фотоапарат и

правеше снимка след снимка. Значи не беше Аликанте.

Може би Амстердам? Венеция? Клеъри се огледа, търсейки начин да отвори прозореца, но

такъв като че ли нямаше; заблъска по стъклото и извика, ала онези, които прекосяваха моста, не забелязаха нищо. След няколко минути от тях нямаше и следа.

Клеъри отново насочи вниманието си към стаята. Отиде до най-близкия гардероб и го

отвори. Сърцето й прескочи един удар. Вътре беше пълно с дрехи… женски дрехи. Разкошни

рокли — купища дантела, сатен, мъниста и цветя. В чекмеджетата имаше бельо, памучни и

копринени блузи, поли, ала никакви дънки или каквито и да било панталони. Имаше дори

обувки — прилежно подредени сандали и обувки на високи токчета, както и сгънати

чорапогащници. За миг Клеъри зяпна, чудейки се дали в къщата има и друго момиче. А може

би Себастиан бе развил фетиш към носенето на женски дрехи? Само че дрехите до една все

още имаха етикети и до една бяха горе— долу в нейния размер. И не беше само това, бавно

осъзна тя. Те бяха точно такива (и като цветове, и като модели), каквито най-много биха й

паснали — синьо и зелено, и жълто, до една ушити за миньонче. Най-сетне извади една по-

семпла блуза с къси ръкави — тъмнозелена и поръбена с дантела отпред. Хвърли износения

си пуловер на пода, облече новата дреха и се погледна в огледалото, което висеше в

гардероба.

Пасваше й съвършено и подчертаваше дребничката й фигура, като лягаше плътно на кръста й

и подсилваше зеления цвят на очите й. Откъсна етикета, без да погледне цената (не искаше

да знае колко струва) и побърза да излезе от стаята. По гръбнака й пробяга тръпка.

Следващата стая очевидно бе на Джейс. Разбра го в мига, в който прекрачи прага.

Миришеше на него — на одеколона и сапуна му, и уханието на кожата му. Съвършено

оправеното черно легло бе застлано с бели чаршафи и завивки. Мястото бе също толкова

спретнато, колкото и стаята му в Института. До леглото имаше купчинки с книги на

италиански, френски и латински. Сребърната херондейлска кама с гравираните птици бе

забита в стената и, установи Клеъри, когато се приближи, прикрепяше снимка. Снимка на

тях двамата с Джейс, направена от Изи в един ясен ден в началото на октомври, който