Град на изгубени души

— Оправдаха ме. — При тези думи Саймън понечи да се усмихне, но Клеъри поклати глава.

— Ала издирването на Джейс вече не е от първостепенна важност за Съвета. Почти… почти

съм сигурна, че го смятат за мъртъв.

Саймън сведе поглед към мокрите си дрехи (дънки и измачкана сива тениска, върху която с

големи букви пишеше ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ ВЗЕХ НЯКОИ КОФТИ РЕШЕНИЯ) и поклати

глава.

— Съжалявам.

— Клейвът си е такъв — каза Изабел. — Май не би трябвало да очакваме нещо друго.

— Basia coquum* — рече Саймън. — Или както там им е мотото.

* Basia coquum (лат.) — „Целуни готвача”, несъществуваща латинска фраза, преведена

буквално от английския израз. — Бел. прев.

— Всъщност е „Descensus Averno facilis est”. „Пропадането в ада е лесно” — поправи го

Алек. — Това, което ти каза, означава просто „целуни готвача”.

— По дяволите — каза Саймън. — Знаех си, че Джейс си прави майтап с мен. — Мократа

кестенява коса отново му падна в очите и той я отметна с толкова нетърпелив жест, че

Клеъри успя да зърне за миг знака на Каин на челото му. — А сега какво?

— Сега отиваме да се видим с кралицата на феите — отвърна Клеъри и като докосна

звънчето, което носеше около врата си, му обясни за посещението на Кейли при Люк,

реакцията на Джослин, както и обещаната помощ от страна на кралицата.

Саймън не изглеждаше убеден.

— Онази червенокосата, с гадното отношение, която те накара да целунеш Джейс? Не я

харесвам.

— Това ли си спомняш за нея? Че е накарала Клеъри да целуне Джейс? — Изабел звучеше

подразнено. — Кралицата на феите е опасна. Тогава просто си играеше. Обикновено й

харесва да докара поне няколко човека до пълна лудост още преди да е закусила.

— Аз не съм човек — отвърна Саймън. — Вече не. — Той погледна Изабел само за миг, а

после сведе очи и се обърна към Клеъри. — Искаш ли да дойда с теб?

— Мисля, че няма да е лошо да те вземем с нас. Дневен вампир, знака на Каин — все трябва

да има неща, от които дори кралицата на феите да се впечатли.

— Не бих се обзаложил — каза Алек.

Клеъри погледна покрай него и попита:

— Къде е Магнус?

— Каза, че е по-добре да не идва. Очевидно между него и кралицата на феите е имало нещо.

Веждите на Изабел подскочиха.

— Не е това, което си мислиш — подразнено каза Алек. — Някаква вражда. Въпреки че —

добави той, понижавайки глас, — като се има предвид как е хойкал, преди да срещне мен, не

бих се учудил.

— Алек! — Изабел се отдръпна назад, за да говори с брат си, а Клеъри рязко отвори чадъра

си. Беше й подарък от Саймън, който го бе купил преди много години от Музея на

естествената история, и бе украсен с динозаври. Развеселеното му изражение, когато го

разпозна, не убягна от вниманието й.

— Да се поразходим? — попита той и й предложи ръката си.

*

Дъждът се лееше все така упорито — малки ручейчета шуртяха в канавките, а колелата на

минаващите таксита хвърляха пръски. Странно бе, помисли си Саймън, че макар и да не

изпитваше студ, усещането да е мокър и лепкав все още го дразнеше. Бавно погледна към

Алек и Изабел през рамото си. Откакто бе излязла от Института, Изабел така и не бе

срещнала очите му и той се зачуди какво ли се върти в главата й. Явно искаше да поговори с

брат си и когато спряха на ъгъла на „Парк Авеню”, я чу да казва:

— Е, какво мислиш? За това, че баща ни се е кандидатирал за инквизитор?

— Мисля, че ми звучи като страшно скучна професия. — Изабел държеше чадър —

прозрачен и украсен с пъстри цветя. Беше една от най-момичешките вещи, които Саймън бе

виждал някога и той изобщо не винеше Алек, задето бе излязъл изпод него, предпочитайки

да рискува с дъжда. — Не разбирам защо му е да се нагърбва с това.

— Не ме интересува дали е скучно — тихо изсъска Изабел. — Ако приеме, непрекъснато ще

бъде в Идрис. Ама непрекъснато. Не може да ръководи Института и да е инквизитор. Не

може да върши и двете едновременно.

— В случай че не си забелязала, Из, той и така непрекъснато е в Идрис.

— Алек…

Остатъкът от думите й бе удавен от шума на колите, устремили се напред сред облак от

леденостудени пръски, когато светофарът светна зелено. Клеъри успя да избегне един

същински гейзер и замалко да се блъсне в Саймън. Той я улови за ръка, за да й помогне да

запази равновесие.

— Извинявай — каза тя. Ръката й бе малка и хладна в неговата. — Не внимавах.

— Знам. — Саймън се опита да прикрие тревогата в гласа си. През последните две седмици

тя „не обръщаше внимание” на нищо. Първоначално плачеше през цялото време, а после я

обзе гняв — задето не можеше да вземе участие в патрулите, издирващи Джейс, заради

непрестанните разпити на Съвета, задето едва ли не се намираше под домашен арест, задето

Клейвът се съмняваше в нея. А най-вече се гневеше на себе си, задето така и не успяваше да

открие руна, която да помогне. Нощем прекарваше часове наред на бюрото си, стиснала

стилито толкова здраво, че пръстите й побеляваха, а Саймън се боеше, че ще го счупи.

Опитваше се да накара мозъка си да й покаже образ, който да й разкрие къде се намира

Джейс. Ала нощ след нощ нищо не се случваше.

Изглеждаше пораснала, помисли си Саймън, докато влизаха в парка през една дупка в