Град на изгубени души

— Към зъберите на… О, все тая — заяви Изабел, навивайки дългата си коса на кок. — Той е

демонът на оръжията. Чудесно. Аз казвам да опитаме.

— Не мога да повярвам, че изобщо го обсъждаме — каза Джослин. — От деянията на

съпруга ми с очите си видях до какво може да доведе призоваването на демони. Клеъри… —

Тук тя млъкна, сякаш усетила погледа на Саймън върху себе си, и се обърна към него. —

Саймън, мислиш ли, че Клеъри вече е будна? Оставихме я да се наспи, но вече е почти

единайсет.

Саймън се поколеба.

— Не знам. — Това, убеждаваше сам себе си той, беше вярно. Където и да се намираше

Клеъри, възможно бе да спи. Макар че току— що бе разговарял с нея.

Джослин изглеждаше объркана.

— Но нали беше в стаята при нея?

— Не. Бях в… — Той не довърши, давайки си сметка за капана, в който сам бе паднал. В

апартамента имаше три стаи за гости. Джослин се бе настанила в една от тях, Клеъри — в

другата. Което очевидно означаваше, че той трябва да бе пренощувал в третата, заедно с…

— Изабел? — повдигна вежди Алек. — Спал си в стаята на Изабел?

Изабел махна с ръка.

— Няма защо да ми се правиш на голям брат. Нищо не се случи. Разбира се — добави тя,

когато Алек видимо се отпусна, — аз бях потънала в толкова дълбок пиянски сън, че той

може да е сторил с мен каквото си поиска, без изобщо да се събудя.

— О, я стига — каза Саймън. — Единственото, което направих, бе да ти разкажа целия

сюжет на „Междузвездни войни”.

— Мисля, че не си спомням абсолютно нищо — заяви Изабел и си взе бисквита от чинията

на масата.

— Така ли? Кой е най-добрият приятел на Люк Скайуокър от детските му години?

— Бигз Дарклайтър — без колебание отвърна Изабел, а после удари по масата с длан. —

Хей, това не беше честно! — Въпреки това му се усмихна широко над бисквитата си.

— А — обади се Магнус. — Любовта на социално непохватните. Тя си има своята красота,

макар да е предмет на присмех от страна на по-изтънчените от нас.

— Достатъчно. — Джослин се изправи. — Отивам за Клеъри. Ако смятате да призовавате

демон, не искам да присъстваме нито аз, нито дъщеря ми.

И тя се отправи към коридора. Саймън й препречи пътя.

— Не можеш да го направиш.

Джослин го погледна решително.

— Знам, че ще ми кажеш как този апартамент е най-безопасното място за нас, Саймън, но

ако ще се призовава демон, аз просто…

— Не е това. — Саймън си пое дълбоко дъх, но то не му помогна, тъй като в кръвта му вече

нямаше никакъв кислород. Усещаше, че лекичко му призлява. — Не можеш да я събудиш,

защото… защото нея я няма.

10

Дивият лов

Някогашната стая на Джордан в къщата на Претор Лупус изглеждаше досущ, като която и да

е стая, в което и да е студентско общежитие. Имаше две легла с железни рамки, всяко от тях

— долепено до различна стена. През прозореца, който ги делеше, се виждаха зелените

морави, ширнали се три етажа под тях. Половината на Джордан беше сравнително гола —

той като че ли бе взел по-голямата част от снимките и книгите си в Манхатън, макар че на

стената все още висяха няколко пейзажа (плажове и океана), а в ъгъла беше подпряна дъска

за сърф. Мая усети как по тялото й пробяга тръпка при вида на снимката в златна рамка

върху нощното шкафче — тя и Джордан в Оушън Сити, с крайбрежната алея и плажа зад тях.

Джордан премести поглед от снимката към Мая и се изчерви. Пусна раницата си върху

леглото и си свали якето с гръб към Мая.

— Кога ще се върне съквартирантът ти? — попита тя в неочаквано неловката тишина. Не

беше сигурна защо и двамата са смутени. Не беше така, докато пътуваха насам, ала сега,

когато бяха в стаята на Джордан, годините, през които не си бяха говорили, сякаш се бяха

настанили между тях и ги разделяха.

— Кой знае? Ник е на мисия, а те са опасни. Може и изобщо да не се върне. — В гласа на

Джордан се долавяше примирение. — Защо не полегнеш за малко? — предложи, докато

мяташе якето си на един стол. — Аз ще си взема душ.

И той тръгна към банята, която, с облекчение установи Мая, беше свързана със стаята.

Последното, от което се нуждаеше в момента, беше обща баня в дъното на коридора.

— Джордан… — започна, ала той вече бе затворил вратата зад гърба си.

До ушите й достигна звук от течаща вода и като въздъхна, тя си събу обувките и се изтегна

върху леглото на отсъстващия Ник. Одеялото беше на тъмносиньо каре и миришеше на

борови шишарки. Мая вдигна поглед и видя, че таванът е облепен със снимки, от които й се

усмихваше все същото русокосо, около седемнайсетгодишно момче. Ник, предположи тя.

Изглеждаше щастлив. Дали и Джордан е бил щастлив тук, в дома на Претор Лупус?

Мая се пресегна и обърна към себе си снимката, на която бяха те двамата. Беше направена

преди години, когато Джордан все още бе кльощав, с големи лешникови очи, които

изпъкваха върху слабото му лице. Загорели от слънцето, те се прегръщаха и изглеждаха

щастливи. Летните лъчи не само бяха потъмнили кожата им, но и бяха изсветлили кичури в

косата на Мая; Джордан беше полуобърнат към нея, сякаш се канеше да й каже нещо или пък

да я целуне. Тя не можеше да си спомни кое от двете. Вече не.

Замисли се за момчето, върху чието легло седеше и което може би никога нямаше да се