Град на изгубени души

Беше точно от онези мигове, които помниш цял живот. Ала за Клеъри те само се докосваха

до истинското щастие — всеки път, щом погледнеше Джейс, радостта я напускаше. Как

можеше едновременно да бъде и да не бъде Джейс? И как можеше да си едновременно

съкрушен и щастлив?

Лежаха върху тясното легло, предвидено само за един човек, притиснати един в друг под

памучния чаршаф на Джордан. Мая бе положила глава в сгъвката на ръката му, а лъчите,

влизащи през прозореца, топлеха лицето и раменете й. Облегнат на лакът, Джордан се бе

привел над нея и прокарваше другата си ръка през косата й, оставяйки къдриците й да се

плъзгат между тях.

— Липсваше ми косата ти — каза той и я целуна по челото.

Мая усети как някъде дълбоко в нея се надига бълбукащ смях — смехът, който идва с онова

увлечение, което опиянява и те кара да се чувстваш лек като перце.

— Само тя ли?

— Не — усмихна се Джордан; лешниковите му очи грееха със зелена светлина, кестенявата

му коса бе разрошена. — Очите ти. — Той ги целуна, първо едното, а после и другото. —

Устата ти. — Той целуна и нея, а Мая провря пръсти през верижката на медальона, който

висеше на голите му гърди. — Всичко у теб.

Тя уви верижката около пръстите си.

— Джордан… съжалявам за преди. Задето ти се сопнах за парите и Станфорд. Просто ми

дойде така изведнъж.

Очите на Джордан потъмняха и той наведе глава.

— Знам колко си независима, наистина. Просто… исках да направя нещо хубаво за теб.

— Знам — прошепна Мая. — Знам, че се безпокоиш дали се нуждая от теб, но ние трябва да

сме заедно не защото се нуждая от теб, а защото те обичам.

Очите му грейнаха — невярващи, пълни с надежда.

— Ти… искам да кажа, мислиш ли, че е възможно отново да изпиташ същото към мен?

— Никога не съм преставала да те обичам, Джордан — заяви Мая и той я притегли към себе

и я целуна толкова страстно, че почти я заболя. Тя се притисна до него и нещата бяха на път

да вземат същия обрат като в банята, когато на вратата рязко се почука.

— Претор Кайл! — извика някой отвън. — Ставайте! Претор Скот иска да ви види в

кабинета си.

Джордан изруга тихичко, без да пуска Мая от прегръдките си. Тя се засмя и бавно плъзна

ръка по гърба му, заравяйки пръсти в косата му.

— Мислиш ли, че претор Скот може да почака малко?

— Мисля, че има ключ за тази стая и няма да се поколебае да го използва.

— Е, нищо — промълви тя и устните й докоснаха ухото му. — Разполагаме с много време,

нали? Цялото време на света.

Потънал в дълбок сън, Председателят Мяу се бе опънал на масата пред Саймън, вирнал и

четирите си лапи във въздуха. Което, помисли си Саймън, си беше постижение. Откакто бе

станал вампир, животните не го харесваха — ако можеха, го избягваха, а ако той се

приближеше твърде много — съскаха или лаеха. За Саймън, който открай време обичаше

животни, това бе тежка загуба. Но ако си домашен любимец на магьосник, предположи той,

навярно се научаваш да приемаш разни странни същества в живота си.

Както се оказа, Магнус изобщо не се беше пошегувал за свещите. Саймън си бе взел няколко

минути почивка, за да изпие чаша кафе. Тя му се отрази добре, а кофеинът поотслаби

наченките на глад, който бе започнал да го мъчи. Цял следобед бяха помагали на Магнус да

приготви всичко необходимо за призоваването на Азазел. Бяха обиколили кварталните

магазинчета и се бяха запасили с цял куп свещи (както чаени, така и молитвени), които

грижливо подредиха в кръг. Сега, по инструкции на Магнус, Алек и Изабел ръсеха дъските

около кръга със смес от сол и изсушена беладона, докато четяха на глас от „Забранени

ритуали: наръчник на черния магьосник от петнайсети век”.

— Какво си направил с котарака ми? — Магнус се появи в дневната, понесъл кана с кафе,

докато няколко чаши се въртяха около главата му, като модел на планетите, обикалящи

около слънцето. — Изпил си му кръвта, нали? А уж каза, че не си гладен!

Саймън едва не се задави от възмущение.

— Разбира се, че не съм му изпил кръвта. Нищо му няма! — Той мушна Председателя в

корема. Котаракът се прозя. — И после, ти ме попита дали съм гладен, когато поръчваше

пица. Казах, че не съм, защото не ям пица. Просто се опитвах да бъда възпитан.

— Това не ти дава правото да се нахраниш с котарака ми.

— Котаракът ти си е съвсем добре! — Саймън посегна да вдигне Председателя, който се

изправи възмутено и скочи от масата. — Видя ли?

— Все тая. — Магнус се тръшна върху стола начело на масата; чашите се приземиха с

дрънчене пред него и в същия миг Алек и Изабел се изправиха, приключили най-сетне със

задачата си. Магнус плесна с ръце. — Хей, съберете се! Време е за среща. Сега ще ви науча

как се призовава демон.

Претор Скот ги очакваше в библиотеката. Все още седеше в същия въртящ се стол, а на

бюрото между тях почиваше малка бронзова кутия. Докато двамата с Джордан се

настаняваха срещу него, Мая неволно се запита дали върху лицето й е изписано какво са

правили допреди малко. Не че пазителят ги гледаше с кой знае какъв интерес.

— Вътре има мехлем — каза той, побутвайки кутията към Джордан. — Намажете ли раната

на Гароуей с него, това би трябвало да пречисти кръвта му от отровата и да позволи