Град на изгубени души

да видим накъде ще задуха вятърът.

— Ала тези пръстени значат за вас достатъчно, за да рискувате да го разгневите? — попита

Алек.

В отговор кралицата просто се усмихна — ленива усмивка, пълна с обещания.

— Смятам, че за днес стига — каза тя. — Върнете се с пръстените и тогава отново ще

говорим.

Клеъри се поколеба и погледна Алек и Изабел.

— Вие съгласни ли сте? Да откраднем от Института?

— Ако това ще ни помогне да намерим Джейс — каза Изабел.

Алек кимна.

— Всичко, каквото е необходимо.

Клеъри отново се обърна към кралицата, която я наблюдаваше очаквателно.

— В такъв случай — споразумяхме се.

Кралицата се протегна и по устните й се разля усмивка на задоволство.

— На добър час, малки ловци на сенки. И едно последно предупреждение, макар с нищо да

не сте го заслужили. Ще сторите добре да премислите доколко е разумно да търсите своя

приятел. Защото както често се случва, когато изгубите нещо скъпоценно, откриете ли го, то

невинаги е такова, каквото го помните.

Беше почти единайсет часът, когато Алек застана пред вратата на Магнус в Грийнпоинт.

Изабел го бе убедила да вечерят в „При Таки” заедно с Клеъри и Саймън и макар в началото

да се опъваше, остана доволен, че се съгласи. Нуждаеше се от няколко часа, за да въведе ред

в чувствата си след случилото се в двора на феите. Не искаше Магнус да види колко силно го

е разтърсил магическият прах на кралицата.

Вече не беше нужно да звъни на Магнус, за да го пусне в сградата, тъй като имаше ключ —

нещо, от което се гордееше, без сам да е сигурен защо. Отключи вратата и пое по стълбите,

минавайки покрай съседа на Магнус от първия етаж. Въпреки че никога не бе виждал

обитателите на просторния апартамент, те очевидно изживяваха страстна любовна история.

Веднъж по цялата площадка бяха пръснати нечии вещи, заедно с бележка, прикрепена към

ревера на едно сако и адресирана до „Лъжещия лъжец, който лъже”. Тази вечер на вратата

беше залепен букет цветя, в който беше втъкната картичка с надпис „СЪЖАЛЯВАМ”.

Типично за Ню Йорк — човек винаги знаеше за живота на съседите си повече, отколкото му

се искаше.

Вратата на Магнус беше открехната и в коридора долиташе тиха музика. Днес беше

Чайковски. Алек усети как напрежението в раменете му се изпарява, когато вратата на

апартамента се затвори зад гърба му. Никога не бе сигурен как ще изглежда мястото (този

път декорът беше минималистичен, с бели дивани, червени масички и приковаващи погледа

черно— бели снимки от Париж по стените), но бе започнал да се чувства все по-комфортно

в него, сякаш се прибираше у дома. Миришеше на онези неща, които той свързваше с

Магнус: мастило, одеколон, чай „Лапсанг Сушонг” и прегоряла захар — дъхът на магия. Той

вдигна Председателя Мяу, който бе задрямал на перваза, и се отправи към кабинета.

Магнус вдигна поглед, когато Алек прекрачи прага. Носеше дънки и черна тениска с капси

по яката и ръкавите — подчертано сдържано облекло за него. Черната коса падаше около

лицето му, разрошена и щръкнала тук— таме, сякаш безброй пъти бе прокарвал пръсти през

нея в раздразнение; котешките му очи бяха натежали от умора. При появата на Алек той

остави химикалката и се усмихна широко.

— Председателят те харесва.

— Той харесва всеки, който го почеше зад ушите — каза Алек и намести котарака в ръцете

си, така че мъркането му отекна в гърдите му.

Магнус се облегна в стола си и се прозя, от което мускулите на ръцете му се обтегнаха.

Масата беше осеяна с късчета хартия, покрити със ситни, сбити букви и рисунки — най-

различни разновидности на символа, който бяха открили на пода в градината, от която бе

изчезнал Джейс.

— Как е кралицата на феите?

— Както обикновено.

— Истинска кучка, а?

— В общи линии.

Алек му разказа накратко какво се бе случило при феите. Биваше го в това — да казва само

необходимото, без излишни думи. Никога не бе разбирал хората, които бърбореха неспирно,

нито дори любовта на Джейс към ненужно сложните игри на думи.

— Тревожа се за Клеъри — каза Магнус. — Безпокоя се, че е на път да нагази във води,

които са твърде дълбоки за малката й червенокоса главичка.

Алек остави Председателя Мяу на масата, където той незабавно се сви на кълбо и потъна в

сън.

— Иска да открие Джейс. Нима можеш да я виниш за това?

Очите на Магнус омекнаха. Той провря пръст под ръба на дънките му и го привлече към себе

си.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че би сторил същото, ако аз бях изчезнал?

Алек извърна лице и погледна към листовете, които Магнус бе оставил на масата при

влизането му.

— Отново ли ги разглеждаш?

Магнус го пусна с леко разочарован вид.

— Не може да няма ключ за разгадаването им — каза той. — Някой език, който съм

пропуснал. Може би някой древен език. Това е стара черна магия, която не прилича на нищо,

което съм виждал досега. — Той отново погледна листовете и наклони глава на една страна.

— Ще ми подадеш ли онази кутия за енфие? Сребърната, на ръба на масата.

Алек проследи накъде му сочи Магнус и в другия края на голямата дървена маса видя

сребърна кутийка. Пресегна се и я вдигна. Тя приличаше на миниатюрно метално ковчеже с