Империя в черно и златно

Преминаването северно от Ръбатата пустиня никога не е било лесно, но в миналото беше по-лесно от сега. Теренът позволяваше само два маршрута. Единият водеше южно от Торноските планини и северно от Даракионския лес и представляваше скалиста негостоприемна пътека, на места толкова стръмна, че в камъка бяха изсечени стъпала. Другият маршрут минаваше южно от гората, където дърветата отстъпваха на храсталак, храсталакът — на пустиня, а в началото на пустинята беше Аста, малкото керванско градче с оазис.

Само дето сега Аста не беше малка, и не търговия беше причина за натоварения поток между нея и изтока. Около кирпичените постройки на градчето се бяха пръкнали стотици колиби и дълги сгради с ниски тавани, всичките построени набързо. По най-външния периметър се беше разположил цял град от палатки и шатри в черно и златно. Осите бяха дошли в Аста и селцето вече не беше селце. Беше преден военен пост.

— Това си е чиста проба подготовка за инвазия — промърмори Стенуолд. „Ех, ако дъртаците от Събранието бяха тук сега! Ако можеха да видят това, повече нямаше да се съмняват в думите ми.“ Изведнъж го обзе силен страх за родния му град, за стария сляп Колегиум с всичките му недостатъци. Нима гражданите му щяха да осъзнаят заплахата чак когато осоидите стоварят войските си пред стените?

Наблюдаваше мълчаливо прииждащите автовозила и кервани от товарни животни, стрелкащите се напред-назад летящи постови, трещящите ортоптери, маршируващите армейски взводове. Струпването на войски около Аста беше мащабно дори по критериите на имперската армия.

— Как ще ги намерим в този кошер? — попита Тиниса.

— Нека се стъмни — каза Тисамон. — Аз ще отида.

— Сигурен ли си? — попита го Стенуолд.

Богомолкочовекът кимна.

— Междувременно имаме друг проблем. Няма как да се приближим, без да ни видят. Особено с това возило.

— Засега ще го оставим тук — кимна Стенуолд. — Ще използваме прикритието на дърветата, за да се приближим.

Долови внезапна промяна на настроението зад себе си. Обърна се и видя Тисамон да клати бавно глава.

— Забравяш, че това е Даракионският лес — каза богомолкородният.

— О, не започвай и ти…

— Не бива да ходим там — заяви категорично Тисамон. — Никой от нас.

— Казах ти. — Ахеос беше мълчал целия ден, сгърбен в задния край на автовозилото с нахлупена качулка. Сега я бутна назад и примижа на светлината. — Моят народ знае за леса повече от вас и не припарва в Даракион без сериозна причина.

— Защото сте суеверни — присмя се Тиниса. — Това си е просто гора.

Тисамон не я погледна.

— Някога моят народ заявил претенциите си над Даракион и построил укрепление там. Укреплението вече го няма. Никой не живее в Даракионския лес и само глупците тръгват неподготвени по онези пътеки. Всички вие сте неподготвени.

— И какво… какво е станало? — попита го Тиниса, но той само поклати глава, все така без да я поглежда.

— Я не ми… — избухна тя, но някой я докосна леко по ръката. Изражението на Ахеос се беше смекчило.

— Престъпления са били извършени там — заговори молецородният, — от моя народ и от неговия. След революцията, от страх, че ще загубим и малкото останала ни власт. Знам само това, останалото е тайна, известна единствено на скририте, които знаят и виждат всичко. Но едно е ясно — онези, които са извършили ужасните неща, така и не напуснали гората. Още са там и не обичат посетители. Иначе защо богомолкородните ще напуснат укреплението си? И защо осоидите или бръмбароидите не са изсекли още дърветата, за да нахранят с тях пещите си? В тази гора времето е спряло да тече преди петстотин години.

— Аз… — започна Тиниса с намерението да каже нещо жлъчно, но молецородният изглеждаше толкова дълбоко убеден в думите си, както и Тисамон, между другото, че тя се задоволи само да подхвърли: — Това е нелепо.

Накрая стигнаха до компромисното решение да се придържат към самия край на гората. Дори и тук сенките ги притискаха. Тото сякаш не забелязваше нищо необичайно, но със спускането на мрака Стенуолд току хвърляше притеснени погледи наоколо си. Тиниса си спомни за странните му отношения с доктор Никрефос в Колегиум и си помисли, че Стенуолд е бръмбароид с по-особено отношение към живота.

Стъкнаха малък огън, жарава по-скоро, колкото да прогонят отчасти преследващия ги студ. С падането на нощта, когато дърветата зад тях започнаха да привличат мрака като майка, която вика децата си, Тисамон се изправи.

— Не поемай излишни рискове — предупреди го Стенуолд. — Това не е град, а военен лагер със засилена охрана.

— Няма нужда да ми четеш лекции, даскале — каза Тисамон и Тиниса предположи, че богомолкоидът няма търпение да приведе за пореден път уменията си в действие.

— Отивам с него — заяви тя на Стенуолд.

Между двамата по-възрастни мъже се спусна хлад.

— Не мисля, че би било разумно да… — започна Стенуолд, но тя скръсти ръце.

— Ще търсим сестра ми. А тя не познава този… този човек, затова ще отида с него.