Империя в черно и златно

Стенуолд свъси чело и погледна към Тисамон, чието засенчено лице си оставаше безизразно. После богомолкоидът кимна отсечено. Без насърчителни думи, но и това беше нещо. Стегна бойната си ръкавица на китката и изчезна. Тиниса хвърли още един поглед на Стенуолд, който изглеждаше по-намусен отвсякога, после хлътна след Тисамон в мрака.

— Е… — поде Стенуолд, но така и не довърши.

— Сигурен съм, че… Тиниса може да се грижи за себе си — смотолеви Тото.

— Да, но между двамата се е натрупало напрежение, което може да избухне всеки момент. Изобщо не трябваше да ги оставям сами.

— Тиниса обаче беше права за… така де, Че наистина не познава този тип и ако той цъфне изведнъж пред нея… Щото той не е точно…

Стенуолд кимна, признавайки мълчаливо, че младежът има право.

— Живеем в несъвършен свят — каза той, а след миг смръщи вежди. — Къде е Ахеос?

Молецоидът беше изчезнал.

Да седи с тях в сенките на онези дървета бе изисквало повече смелост, отколкото подозираше, че притежава. Виновни бяха дебелият бръмбар и онзи омазан с машинно масло Тото. Спретнаха глупавия си малък бивак и дори Тиниса седна при тях все едно са на полянка край града. А тя беше паякородна и би трябвало да има повече акъл в главата. Но пък беше отгледана от бръмбари и това явно й беше изболо очите. Жалко.

Е, Тисамон знаеше, разбира се. Даракионският лес сигурно го изпълваше с по-голям ужас, отколкото дори Ахеос можеше да си представи. В крайна сметка, именно с тази история богомолкородните бащи плашеха децата си — за цената на високомерието, за онази древна развала. Ръцете му посегнаха инстинктивно към кесийката с костите, преди да се е сетил, че тях вече ги няма. Имаше чувството, че е изгубил едно от сетивата си.

Ето че богомолкочовекът и паешкото момиче — каква нелепа комбинация — бяха тръгнали към лагера в ниското да намерят Челядинка Трудан. „Ами нека я намерят, та да се свърши най-сетне.“ Пое си дълбоко дъх да се успокои. „Приготви се, магьоснико“ — каза си той. Едва ли имаше право да се нарича така. Далеч не беше сред първенците в познанието на собствения си народ. Но знаеше достатъчно и изведнъж му хрумна, че е ако въпросното познание не му помогне да открие Че, значи скептицизмът на бръмбарите може би не е лишен от основание.

„Аз съм провиждащ от Тарн — каза си той. — Да видим какво ще провидя тогава.“ Достатъчно далеч от огъня, но не и прекалено навътре сред ужасяващите дървета, той разтвори сетивата си за нишките на света наоколо. Беше докосвал Че. Нещо повече, по ръцете й бе полепнала негова кръв — от раната, която му беше помогнала да превърже. Така че помежду им имаше не нишка, а въже — и то какво! Въжето, което не му позволяваше да й обърне гръб и да хване пътя.

Сетивата му се присвиха уплашено от страшната плетеница зад него, но засега Даракион кротуваше. Древните злини, пропили това място, спяха.

В Аста имаше многохилядна армия от душѝ, но те бяха плява. Бяха осоиди и роби на осоиди. Тук и там се долавяше по някоя качествена искра, злощастна издънка на по-стара раса, попаднала по неволя под имперски ботуш. Би могъл лесно да открие Тиниса и Тисамон заради произхода им — молци, паяци и богомолки, древните владетели на света.

Че не притежаваше това лесно разпознаваемо наследство на Неумелите, но Ахеос можеше да я открие с помощта на дебелата нишка, свързала съдбите им, когато бръмбарородното момиче се погрижи за раната му… „Или ни свързва нещо повече?“ Побърза да прогони тази мисъл. Пресегна се към скалъпения набързо град, към сивото мъртвило на машините му, към легиона от спящи войници, роби и занаятчии. „Че!“

Силите му се оказаха дори по-нищожни от очакваното. Би трябвало лесно да открие свой познат, особено при такова разстояние. Възможно ли бе струпването на машини да обърква магията му? Или наистина е толкова слаб провиждащ, че народът му да се срамува от него? Удвои усилията си, но не откри следа, не откри и най-малкия белег, който да го отведе до нея.

Сърцето му се сви. „Каква е първата характеристика на глупеца?“, обичаха да питат неговите хора и имаха готов отговор: „Че се вслушва в глупци.“ Ето и сега — глупците се бяха сбрали да кроят планове и да ръчкат машините си, а Ахеос сам се беше набутал при тях. „Стенуолд казва, че са я завели в Аста, но тя не е там. Тисамон напразно поема риск, а всички ние напразно си губим времето.“ Този извод го изпълни с облекчение, защото означаваше, че способностите му не са атрофирали съвсем… а после и с отчаяние. „Значи тя е далеч оттук, толкова далеч, че не мога да я усетя. И собственото ми освобождение се отлага за неопределен период от време.“

Изправяше се, за да се върне при огъня, когато усети как Даракионският лес зад гърба му се размърдва, протяга се и се събужда.

„Защо изобщо спряхме тук!?“ — помисли си уплашено той, хукна назад към огъня и видя, че не е единственият уплашен.