Империя в черно и златно

— Трудан! Полуроден! — извика той. Но те вече бяха скочили и посягаха към оръжията си. — Махнете се от огъня, глупаци такива! — изкрещя остро Ахеос и те тръгнаха слепешком към гласа му, в нощния мрак, който пречеше на тях, но не и на него. Той виждаше всичко съвсем ясно — дърветата и неравната земя, огъня и двамата си тромави спътници. Виждаше ясно и осородните войници, които се придвижваха безшумно, привлечени от мътния блясък на жаравата.

Стенуолд и Тото вече бяха хлътнали в непрогледния мрак между дърветата, когато осоидите стигнаха до огъня им. Единият вдигна капака на походна лампа и лъч светлина обходи гората, докато другите му крещяха да спре. Бяха шестима, преброи ги Ахеос. Единият беше коленичил и оглеждаше земята около огъня.

— Казах ви аз, че съм видял огън — чу го да се хвали Ахеос. — Сигурно са контрабандисти.

— Навътре в гората — прошепна Стенуолд, — но стъпвайте тихо.

— Не, не навътре в гората… — започна Ахеос, но Стенуолд и Тото вече навлизаха между дърветата на Даракионския лес. Молецородният усещаше как гората шава наоколо им, не самите дървета, а кръвта, която е била пролята тук, болката и ужасът на убитите. Дишането му се накъса, сърцето му препускаше. Осоидите също бяха тръгнали насам, движеха се тихо и напрягаха слух за скършена вейка или друг издайнически шум.

— Отваряме лампата и нападаме! — прошепна един от тях.

— Назад, назад! — изсъска Стенуолд и те хукнаха с препъване навътре в гората, по-далеч от яркия лъч на осородните.

Светлината обля Ахеос. Чу се вик, изпращя жило и огнена топка се стрелна на педя от него. Той хукна. Хлипове напираха в гърлото му, толкова плътен беше ужасът от надигащия се наоколо му лес. Осите го подгониха със свирепи крясъци.

Виждаше Стенуолд и Тото пред себе си да се лутат като слепци там, където Ахеос виждаше съвсем ясно. Лесно щеше да ги настигне.

А после се спъна. Спъна се в лиани, които не бяха там допреди миг. Залитна, осоидите викаха зад него, изстрелваха огнени жила и арбалетни стрели. Гъстият бодлив шубрак сякаш нарочно заставаше на пътя му. Опита се да мине през него, но тръните деряха ръцете му, късаха дрехите му. Огледа се за заобиколен път. Стенуолд и Тото се бяха отдалечили и Ахеос разбра, че техният път извива назад към края на гората, а неговият води навътре.

„Аз го събудих. Аз привлякох вниманието му.“ Захлупи го тежко чувство на неизбежност. „По-добре да ме убият осородните.“ Но този избор вече му беше отнет. Дърветата наоколо му бяха високи и разкривени, грапавата им кора се пукаше по издутите дънери. Трънаци имаше навсякъде, цели полета от тях покриваха земята. Накъдето и да се обръщаше, единствената проходима пътека водеше към центъра на гората.

Някъде зад него долетя вик и Ахеос спря на място. Не искаше да поглежда, но някакво нездраво любопитство го накара да се обърне. Дърветата пречеха на погледа му, но гласовете на осоидите се чуваха ясно, гласове, изтънели от паника и ужас. „Какво е това?“ — чу той. После: „Убий го! Убий го, преди да е…“ За миг Ахеос зърна някаква форма, която не беше докрай насекомо, нито човек, нито растение, но имаше трънливи ръце, които се вдигаха и спускаха с убийствена скорост.

А после виковете престанаха и Ахеос си помисли за кръвта, която попиваше сега в пръстта на Даракион. Затвори очи и зачака, защото друго не му оставаше.

Даракион чакаше също и когато отвори очи, Ахеос не видя чудовище пред себе си, нито ужасяващата химера отпреди малко. Но между дънерите на дърветата имаше мрак, който дори неговите очи не можеха да пробият. Имаше сенки и сенките имаха форми, и след като разбра това, Ахеос направи всичко по силите си да не поглежда повече към тях.

— Какво искате от мен? — попита той с глас, който изстърга немощно в гърлото му. Но никой не му отговори. Сенките чакаха и Ахеос скоро разбра, че каквото и да представляваха, те имаха същия въпрос към него. Дръзнал бе да привлече вниманието им и те искаха да знаят защо.

„Никой не е говорил с Даракион от векове.“

Неговият народ го забраняваше и не случайно. Време и тъмни дела се бяха окопали в това място и беряха гной тук от столетия.

Една мисъл прииждаше към него сега, към него, който стоеше жив в това безсмъртно умиращо място, и чакаше неговите думи. „Никой не е говорил с Даракион от векове, така че откъде могат да знаят — наистина да знаят — какво става тук и на какво е способно това място?“ Легендите на неговия народ се бяха превърнали в страшни приказки, с които да плашат децата, но едно нещо оставаше безспорно — че Даракион е силен.

„Дойдох тук с цел. Търсех Че, когато усетих гората да се събужда. Аз съм слаб провиждащ и силите ми не стигат да я намеря, но сега стоя в сърцето на най-могъщата магия, за която съм чувал.“

Нощта беше изгубила своята реалност. Той беше извън времето, отвъд всички правила. Чувстваше, че може да постигне всичко, че може да надмогне загубите на своя народ и да промени историята. И кой знае още какво?

— Дайте ми силата си — каза на дърветата той. — Заемете ми силата си тази нощ. — И се пресегна да я приеме.

А Даракион му отвърна така: