Империя в черно и златно

— Кой моли? — Отвърна му с глас като сух хор на стотици гласове. Ахеос не знаеше дали гласът идва от самите дървета или от мрака между тях, но така или иначе звукът го смрази до мозъка на костите. Глас като сухи листа, като мумифицирани мъртъвци, като петстотин години.

„Кой иска да черпи от онова, което сме натрупали?“ — вейна тежко гласът на Даракион и Ахеос загуби ума и дума. Дъхът му се къдреше във въздуха, температурата падаше главоломно. Нечуваната горделивост, поставила преди миг целия свят в краката му, сега се гърчеше в него като отронено листо през зимата.

— Аз съм Ахеос, провиждащ от древните пътеки на… — изломоти със заекване той.

„Млък! Обикновен послушник си ти и нищо повече. Как ще ни убедиш да ти заемем силата си?“

— Аз съм провиждащ… — опита отново той, но предизвика смях, който беше по-страшен и от гласа.

„На никого няма да липсваш. Ти си листо, което вятърът е отронил от дървото. Ти си послушник, начинаещ, чирак.“

Ахеос трепереше от страх и студ. Ръцете му още бяха протегнати, но силата отвъд върховете на пръстите му беше толкова безбрежна и толкова различна, че да я подчини беше все едно да подчини слънцето.

„Мислиш ли, че носителят на знака може да те предпази от нас, теб, който наруши съня ни и нахлу в сърцето ни?“

— Не… — Ахеос се задави. Страхът се беше надигнал толкова високо в гърлото му, че думите едва си пробиваха път. — Аз само исках… само се опитвах да намеря…

„Мислиш, че жертвоприношенията ще ни заситят с кръв, така ли, послушнико?“

Жертвоприношения?

— Осоидите… Да, те са за вас — изстреля той. Пукот на сух смях отекна наоколо му.

„А другите двама, които нарушиха невнятно границите ни и търсят път навън? Двамата роби… и те ли са за нас?“

В първия миг Ахеос не разбра за какво му говорят, а когато проумя, изкушението беше болезнено силно. Да подкупи Даракионския лес с кръвта на Стенуолд и Тото, един бръмбароид и един полуроден? „Ако ставаше въпрос само за онзи нещастник Тото…“ Но Стенуолд й беше близък роднина. Нещо повече, Стенуолд единствен можеше да контролира богомолкочовека, а богомолкочовекът със сигурност щеше да разбере.

— Те не са за вас! — излая Ахеос и шумолящият смях бликна отново.

„Искаш това и онова, а силата ти е крайно недостатъчна, за да ни спреш. Казваш ни какво да правим и какво не. С какво ще откупиш живота им, послушнико? С какво ще ни поглезиш?“

Внезапната смяна на посоката преобърна стомаха му.

— Аз просто исках да… я намеря. — Прозвуча жалко дори в собствените му уши.

„Ще видим какво ще направиш.“

Силуетите между дърветата се преляха и нещо неописуемо студено се вмъкна в главата му, разсъска се като киселина и прокара следа от челото до тила му като нажежен до бяло ръжен. Устата му зейна, но вик не излезе. Превит назад, давещ се, Ахеос падна на земята с приклещени стави.

А после агонията отмина и той остана да лежи задъхан, треперещ, свит на топка сред оплетените коренища на Даракионския лес.

„Ти си жалък — каза му фантомният глас. — Дори не искаш да признаеш защо търсиш онова, което търсиш. Но ние видяхме. Видяхме всичко, видяхме и болката, която ще преживееш заради пътя, по който си поел. Нямаш право да искаш сила от нас. Не можеш да ни заставиш.“

Ахеос лежеше, трепереше и чакаше брадвата да се спусне.

„Но ние те провидяхме, послушнико.“ Силуетите между дърветата изглеждаха по-ясни сега, но Ахеос не искаше да ги вижда по-ясно. „Ти притежаваш дух, а ние винаги сме ценили високо духа, куража. Винаги.“

В тази последна дума и в проточилото се след нея мълчание зейна прозорец към отдавнашна загуба, към предателство, към края на една епоха. Ахеос си спомни, че богомолкородните са живели тук и макар вече да не живееха в леса, все още не го бяха напуснали.

„Ние не можем да бъдем заставени, нито от теб, нито от други, които те превъзхождат, но решихме да ти заемем онова, което искаш. Това е сделка между нас, по която ще трябва да се издължиш. Ние няма да забравим.“

Ахеос отвори уста да се откаже от даровете им, но вече беше късно. Беше поискал и му беше дадено. Студът, пищял преди малко в черепа му, сега го удари като чук в гърдите, вля се в кръвта му. И той нададе вой с него, пламна с него. Студът го пронизваше от глава до пети.

Имаше толкова малко време. Проснат по гръб в утробата на това ужасно място, той извика, не със своя глас, а с чуждата сила, която го изпълваше.

„Челядинке!“

22.

Беше все едно ледена ръка е положила пръсти върху челото й. Че се събуди или поне се опита. Нещо я улови като паяжина на половината път между безпаметната бездна на съня и съзнателните висоти на будния свят.

Някакъв глас й говореше. „Челядинке!“ Глас, който й беше смътно познат, но на когото акомпанираше многоброен шептящ хор и всичките хористи я зовяха по име.

— Какво… какво става? Кой?… — Наясно беше, че не говори, но думите й така или иначе прозвучаха.

„Изслушай ме. Трябва да ме чуеш.“ Пак онзи смътно познат глас, към който не успяваше да прикачи лице.

— Чувам те.

„Не се страхувай, Челядинке, защото идвам при теб да платя дължимото. Идвам да те освободя.“