Империя в черно и златно

Помежду им се бе възцарило негласно примирие, а докато се връщаха през покрайнините на гората, към примирието изглежда се добави и още нещо. Тук мракът бе непрогледен, нищо че извън пределите на леса вече се зазоряваше, и Тиниса едва различаваше силуетите на дърветата.

И не само на дърветата. Тя рязко спря. Тисамон спря едновременно с нея и я погледна.

— Да — каза той, — и ти ги виждаш, нали?

Преди Тисамон да го изрече на глас, Тиниса не знаеше да вярва ли на очите си, но сега неохотно призна, че сред дърветата наистина се различават фигури. Не бяха близо и не се движеха, а в мрака дори нейните очи ту намираха, ту изгубваха очертанията им. А после силуетите станаха по-ясни, или пък се приближиха и вече не беше нужно Тиниса да напряга зрението си. Бяха човешки или поне носеха спомена за човешкото. По стойка и телосложение приличаха на богомолкородни, но погледнати под определен ъгъл напомняха повече на самите насекоми, чието име носеше расата, с лъскав хитин и святкащи очи, а в същото време бяха като чворесто дърво, покрито с бодили.

Тиниса побърза да отклони поглед.

— Не е възможно… да виждам това. — Като отрасло в Колегиум момиче, възпитано в ценностите на рационалното и науката, тя беше по-склонна да отхвърли видяното, отколкото да повярва в невъзможното.

— Кръвта ти казва друго — отвърна тихо Тисамон, преди да са продължили тихо напред.

Полутаха се, докато открият новия бивак на Стенуолд. Когато приближиха, бръмбароидът вдигна глава към тях и в очите му грейна несмела надежда.

— Открихте ли нещо? — попита тихо той.

Тисамон поклати глава и отиде да седне до загасващия огън.

— Държат пленниците в ями — обясни Тиниса. — Огледахме всичките, но Салма и Че не бяха там. Може би ги държат в някоя от сградите. Няма как да разберем със сигурност.

Понечи да седне до Тисамон, но той я погледна безизразно, с враждебност дори, надянал обичайната студена маска, с която предизвикваше света, лице на човек, готов за битка. От мълчаливото им общуване нямаше и помен, а ако се съдеше по погледа му, за него то изобщо не бе съществувало. Само допреди минути се бяха движили в пълен синхрон между дърветата. Сега очите му задраскваха всичко това и пренаписваха спомените по свое усмотрение. Горчив гняв изпълни Тиниса.

„За какво беше всичко тогава? Какво споделихме и къде остана то?“ Но не беше в състояние да изрече на глас въпросите си, а и той не би им отговорил. Юмруците му се свиваха и отпускаха и за пръв път на Тиниса й се прииска да си излее душата пред Че. Единствено с нея можеше да сподели обърканите си чувства.

„Още една причина да я спасим.“

Врътна се и отиде да седне до Стенуолд.

— Защо сте преместили лагера? — попита Тисамон. — Не че ви открихме трудно.

— Имахме нощни посетители. — Стенуолд поклати уморено глава. — Появи се патрул на осоидите и ние избягахме в гората. — Видя реакцията на Тисамон и се намръщи. — Това си е просто гора, Тисамон. Дървета. Има ги навсякъде.

— Дали? — Богомолкочовекът го изгледа. — Значи двамцата просто влязохте в Даракион и после излязохте, така ли?

Стенуолд и Тото се спогледаха смутено.

— Е… нали си ни представяш двамата с момчето посред нощ в гора… — Хвърли бърз поглед към Тисамон и видя, че приятелят му няма да се задоволи с това обяснение. — Какво мога да кажа?

— Не знам. Какво можеш да кажеш?

— Беше тъмно. Имаше звуци. Горите нощем са… а бе, не са ми любимото място — премина в отбрана Стенуолд. „Имаше звуци и още как.“ Зачуди се дали последната утайка от паниката не разкривява лицето му и в момента. Никога нямаше да забрави как с Тото се лутат в кръг и търсят отчаяно пътя, по който са дошли. Но път нямаше. Зад тях имаше само трънаци, а накрая попаднаха опипом на малка полянка, потънала в непрогледен мрак, от която просто нямаше излизане. Чворестите дървета растяха нагъсто, а помежду им се издигаше стена от бодливи храсти, които раздраха ръцете им до кръв дори през ръкавиците. Двамата обикаляха в кръг, а после Тото реши да запали фенер, пък осоидите да вървят на майната си. Онзи момент се беше запечатал най-силно в спомените на Стенуолд — стоманеният механизъм на фенера просто не хващаше, само пръскаше искри след искри, които осветяваха единствено себе си, а когато Тото се отказа, в последвалата тишина до ушите им стигна звук, наподобяващ мелодия, звук, който прииждаше отвсякъде и който навяваше мисли за горско дихание.

— То, в горите… има много животни нощем — завърши с тих глас Стенуолд, при което Тисамон изсумтя триумфално.

— Къде е молецородният? — попита той.

— Ахеос? — Стенуолд сведе поглед към ръцете си. — Не беше с нас. Не вярвам осоидите да са го хванали. Той може да лети и вижда в тъмното, все пак. Но ако още е тук, едва ли е влязъл в гората. Изобщо не искаше да я наближаваме.

Стенуолд и Тото бяха седнали да изчакат зората, докато Даракионският лес скърцаше и шепнеше наоколо им, тъмен и много студен. Времето, което бяха прекарали там, неспособни да склопят в сън очи, с изопнати нерви, които звънтяха до скъсване при всяко пращене и стон, изглеждаше твърде много, за да се вмести в една-единствена нощ.