Империя в черно и златно

„Ами да — осъзна тя, когато сянката на високата крепостна стена падна отгоре й, — би било под достойнството на осоидите да следят лично за спазването на реда и закона сред поданиците си, освен в някаква екстремна ситуация.“ Тези странни стражари сигурно бяха докарани от друга завоювана страна.

А после вдигна поглед към надвисналата над тях сграда и едва не се задави, защото сградата беше невиждано грозна. Градската среда наоколо й се придържаше към ниска архитектура с пестелив и прецизен стил, с плоски покриви и без излишна украса по подобие на мравешките градове. А това

нещо

беше в такава въпиюща дисхармония с всичко останало, че можеше да е единствено дело на осородните — гигантска грозотия, стоварила се сякаш от небето. Широко стълбище се стесняваше към врата, която дори отблизо изглеждаше безвкусно и ненужно голяма. Толкова голяма, че през дверите й спокойно можеше да мине средно голямо автовозило, стига да го качаха някак по стъпалата. От двете й страни имаше статуи, които не се връзваха нито една с друга, нито със сградата, нито с града. Едната беше абстрактна, дело на безумец или гений, под чиито ръце камъкът се беше излял като вода. Другата представляваше войн в странни доспехи — когато я видя, Салма се спъна и едва не падна назад по стъпалата. Ако се съдеше по реакцията му, реши Че, статуята навярно принадлежеше на неговия народ, отнесена като военен трофей от скорошната кампания на осоидите във Федерацията.

Минаха набързо през вътрешността на сградата, където снопове светлина падаха като копия. Че зърна за миг нещо като изложбена зала, музей, който очевидно подбираше експонатите си според количеството на позлатата, а не според културната им стойност. После се спуснаха по стълбище под земята. Ааген поведе нанякъде Скръб, която хвърли прощален поглед на Салма, а Талрик хвана Че за брадичката и изви болезнено главата й назад, докато погледите им не се срещнаха.

— Сега имам работа — каза й осородният, — но когато приключа, с теб имаме разговор за довършване, така че си помисли добре.

И тя още мислеше по въпроса, когато вратата на килията се затръшна след нея.

От другата страна на вратата Талрик поспря, за да обмисли възможностите си. Вътрешната служба на Рекеф го беше пратила в Мина по подозрения за злоупотреби, извършени от неговия стар приятел Ултер. Мина беше един от градовете, които осигуряваха доставките за войната срещу Равнините — война, за която Талрик се готвеше отдавна, — но очевидно не се справяше със задачата си. Дали причината наистина се криеше в предполагаемата алчност и подкупност на Ултер? В Рекеф явно смятаха така и само това имаше значение. Рекеф нямаше доверие на Ултер, значи и Талрик следваше да подходи с подозрение.

По пътя към губернаторския дворец той бе наблюдавал внимателно тълпата. Въпреки това мухородният едва не беше убягнал от погледа му, но пък мухородните се вряха навсякъде. Точно затова ги използваше Рекеф. Ако не си беше отварял очите на четири, никога нямаше да забележи Те Беро, който го наблюдаваше на свой ред. От Рекеф бяха изпратили Талрик, но явно нямаха доверие и на него. А това означаваше, че в близко бъдеще му предстои да направи крайно неприятен избор.

Талрик предпочиташе животът да е прост, което мнозина биха сметнали странно за човек, ръководещ агентурна мрежа. За него въжделената простота беше да знае на чия точно страна е самият той. Затова се трудеше толкова усърдно като офицер от външната служба на Рекеф. Империята беше в правото си, а свадливите, недисциплинирани и потънали във варварско невежество чужденци грешаха. Приемеш ли веднъж присърце тази простичка истина, много проблеми изчезват от само себе си.

Уви, оказваше се, че проблемите просто са го дебнали в засада.

С Ултер се познаваха отдавна. Талрик беше едва на петнайсет години по време на тукашната обсада, най-младшият от младшите офицери. Дали му бяха отряд от десетима мъже и го бяха пратили близо до крепостните порти в деня, когато градът падна. И той издържа изпитанието с чест.

Атаката се ръководеше от полковник, чието име Талрик не помнеше. Но той така или иначе беше загинал. Не от ръцете на бръмбарородните минаски защитници обаче. Някакъв наемен убиец беше свършил тази работа по поръчение на антиимперски сили. Говореше се, че заговорът бил дело на Федерацията. Така или иначе, майор Ултер пое командването в най-кръвопролитната част на битката — по улиците на града. Минасците не бяха хитри като мравкородните, не притежаваха техните мисловни връзки за съвършено координиране на отбрана и нападение, но се бяха изсипали на улиците до последния човек и се биеха яростно, дори децата. Имперската армия се беше справила с тях по обичайния начин — разрушаваш всичко по пътя си и опираш нож в гърлото на водачите. Ултер се беше погрижил за разрушенията, пак той беше държал ножа, и според Талрик се беше справил блестящо, превзел беше Мина за двойно по-малко време и с цената на два пъти по-малко жертви.